Приказки за деца

Страница 5 от 7 Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Go down

alert Царят с магарешките уши

Писане by cveti555 on Сря 27 Авг 2008, 16:15

Цар Троян имал магарешки уши, но ги криел под короната си. Никой не
знаел, че негово величество е клепоух. След всяко бръснене тозчас
влизал царският палач и погубвал злополучния бръснар, за да не разкаже
никому за магарешките уши на царя. Два пъти седмично в двореца падали
бръснарски глави. Намалял броят на бръснарите в Трояновото царство.
Дошъл редът и на едно голобрадо бръснарче. То влязло в двореца
разтреперано. Като обръснало царя и видяло ушите, момчето захванало
плахо да се озърта. Царят го попитал:

– Ти, момче, имаш ли други братя?

– Нямам – отвърнало бръснарчето, – едничък съм на мама.

– Щом си едничък, ще те пощадя, но дай дума, че никому няма да
казваш какво си видял на главата ми. Кажеш ли някому – загубен си!

Момчето се врекло, че ще мълчи, и си отишло. Прибрало се вкъщи
живо и здраво, но оттогава на сетне захванало да линее. Заприличало на
суха вейка. Да го духнеш, ще падне. Тайната го мъчела. Затъжила се
неговата майка, като го гледала как се топи, и му рекла:

– Кажи ми, сине, каква болка имаш на сърцето си.

– Не мога, майко, ти каза, защото съм дал дума да мълча пред хората. Проговоря ли – свършено е с мене.

Тогава умната майка научила момчето си да иде в гората, да изкопае
един дълбок трап, да се наведе и три пъти да изговори онова, що му тежи
на сърцето.

Както го научила майката – тъй сторило бръснарчето. Като изкопало трапа, то клекнало и до три пъти извикало:

– Цар Троян има магарешки уши!

– Царските уши са магарешки!

– Нашият цар е клепоух!

И заринало трапа.

Изведнъж му олекнало. Тръгнало си весело към дома.

Минало, що минало, и на мястото, където копало момчето, поникнала
свирчовина. Веднъж селските воловарчета видели свирчовината, отсекли си
пръчки, направили си свирки и ги надули. Тогава свирките заговорили с
човешки гласове:

– Цар Троян има магарешки уши!

– Царските уши са магарешки!

– Нашият цар е клепоух!

Бре! До вечерта новината се разнесла по цялата страна. Узнал самият
цар и заповядал да му доведат бръснарчето. То му разправило какво се е
случило. Тогава клепоухият сам си издялал една свирка, надул я, чул
думите й, па си рекъл:

– Няма вече полза от криене.

И си открил магарешките уши.
avatar
cveti555
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Златното птиче

Писане by Дени :) on Чет 28 Авг 2008, 08:44

Имало едно време един цар. В градината му расла една златна ябълка.
Всеки ден по пладне дървото пускало цвят, вечер връзвало плод, а през
нощта плодовете узрявали, но някой идвал и ги обирал. Всяка сутрин
царят отивал в градината и не намирал ни една ябълка. Той имал трима
синове. Веднъж им рекъл:
– Чудя се кой дохожда нощем да ми бере златните ябълки. Ни една не
оставя – поне да ги видя какви са. Човек ли е, звяр ли е – не знам. Я
нека седне довечера някой от вас под дървото – да пази: дано уловим
крадеца!
Наел се най-големият брат. Отишъл вечерта в градината, взел един лък
със стрели и седнал под ябълката. Чакал, чакал, станало полунощ – никой
не дошъл. Унесла го дрямка и той полегнал уж на шега, но заспал дълбоко
и се събудил чак на сутринта. Като станал, погледнал за ябълките:
нямало ни една. Отишъл при баща си.
– Е, синко – запитал го царят, – улови ли крадеца?
– Не можах – рекъл гузно синът, – Сън ме налегна, уж на шега полегнах,
а съм заспал дълбоко и цяла нощ съм спал, нищо не видях и не усетих.
Тогава царят повикал втория си син.
– Довечера ти ще пазиш ябълката – рекъл му той. – Гледай да не се
заспиш и ти като брат си! Разхождай се по градината, недей ляга, че
може да задремеш и да не видиш крадеца.
Отишъл вторият син под ябълката – да пази. Сновал из градината докъм
полунощ, ходил насам-натам, уморил се и седнал под дървото. Налегнала
го дрямка, търкулнал се и заспал. Когато се събудил на сутринта,
ябълките били обрани до една. Повикал го царят и го запитал опазил ли е
ябълката.
– Не можах – рекъл. – Пуста дрямка ме налегна и съм заспал. Никого не
можах да видя.
– То се разбра – казал царят, – че такива сънливци като вас не могат
опази ябълката, ами ще трябва довечера аз да отивам да пазя.
– Аз ще вървя, тате – обадил се най-малкият му син.
– Ти ли? Много ще я опазиш и ти! По-големите ти братя не можаха нищо да
видят, та ти ще видиш! И ти ще заспиш като тях.
– Да ида да се опитам – настоял момъкът. – Може пък да я опазя.
– Като искаш, иди ! – съгласил се царят.
Вечерта най-малкият брат взел лъка със стрелите и отишъл в градината.
За да не заспи, той си порязал малкия пръст и го вързал със сол – да го
боли. Посред нощ се задала една птица с огнени пера: като слънце
светела. Тя кацнала право на най-големия клон и почнала да яде
ябълките. Момъкът се прицелил с лъка и пуснал една стрела. Птицата
хвръкнала и от нея паднало едно перо: само това откъснала стрелата.
Момъкът взел огненото перо и го занесъл на царя. Като го внесъл в
стаята, цялата стая светнала от него.
– Татко – рекъл царският син, – видях кой ни яде ябълките. Полетя
посред нощ една златна птица – светла като огън, перата й сякаш бяха
пламъци. Замерих я с лъка, но не можах да я убия: веднага хвръкна и
отлетя, откъдето беше дошла. Само това перо откъсна стрелата: нося ти
го – да го видиш.
– Хубаво, синко, хубаво – рекъл царят. – И то стига. Братята ти не
можаха и по едно перо да ми донесат.
Сетне той повикал и другите си двама синове и им рекъл:
– Вижте какво ми донесе брат ви. Перо от оная птица, която ни краде
ябълките. Перото е толкова хубаво, а самата птица трябва да е сто пъти
по-хубава. Тръгнете и тримата да я намерите и да ми я донесете. Който я
намери и ми я донесе, ще му дам половината си царство, а когато умра –
ще вземе цялото. Ако ли не я донесете, по-добре не се връща: ще ви
взема главите. Позор ще бъде цар като мене да имам трима синове – и
никой от тях да не смогне да улови крадеца на моите ябълки.
Тримата братя се стегнали за път, простили се с всички в двореца и
тръгнали, но и те не знаели накъде отиват. Като вървели по пътя,
двамата по-големи братя почнали да се карат на по-малкия, че той бил
станал причина да ги прати баща им да търсят златната птица.
– Ти ли се намери най-хитър и най-смел – корели го те, – да не заспиш и
да занесеш на баща ни перо? Това ли ти беше работа? Сега заради тебе ще
се лутаме и ние немили-недраги по света – да търсим птица, която я
намерим, я не.
Карали му се дълго, набили го и го изпъдили.
– Махай се от нас – рекли, – не те искаме! Иди мри от глад – да помниш
кога си ходил да търсиш златната птица!
Момъкът не знаел накъде да поеме и тръгнал отдалеч след братята си. Те
вървят – и той върви; спрат се те – и той се спре; тръгнат – и той
тръгне, но все отдалече – да не го видят. Вървели братята, що вървели,
срещнал ги един старец.
– Добра среща, момци – рекъл им той.
– За нас добра, за теб зла – отвърнали те, все още ядосани.
– Накъде сте тръгнали тъй? И защо сте ядовити?
– Много ли трябва да питаш? – сопнали му се те. – Я си върви в пътя!
Рекли тия думи и си заминали. Старецът срещнал и най-малкия брат.
– Добра среща, синко.
– Добра среща, дядо. Моята ако е добра, твоята да е сто пъти по-добра.
– Накъде така?
– Не знам, дядо, и аз накъде. Ела да седнем край пътя да си починем. Ще
хапнем малко и ще ти кажа къде съм тръгнал.
Седнали под една сянка. Момъкът извадил хляб, поканил и стареца да
хапне с него и му разправил всичко.
– Тръгнал съм, дядо, да диря златната птица, но не знам ни къде да я
търся, ни къде ще я намеря.
– Чувай синко – рекъл старецът. – Като станеш оттук, върви самин, недей
ходи подир братята си, те са лоши хора. Като повървиш малко, ще видиш
един кръстопът. Ако тръгнат братята ти по десния път, ти тръгни по
левия; ако тръгнат по левия, ти поеми десния; ако ли се разделят и
тръгнат един по единия път, а друг – по другия, ти тръгни по третия. Аз
имам малко работа тук наблизо, та ще се отбия, а ти върви: ще те
настигна по-натам.
Момъкът тръгнал по пътя. Вървял, що вървял, стигнал до един кръстопът.
През това време братята му се били скарали и се разделили; единият бил
тръгнал наляво, а другият надясно; момъкът поел третия път. Като
повървял малко, старецът го настигнал и продължили заедно. Тъй вървели
до вечерта. Когато се мръкнало, старецът рекъл:
– Синко, още дълъг път ни чака, докато намерим златната птица. Аз съм
уморен, а и твоите нозе са се подбили от много ходене. Да легнем тук,
та да пренощуваме, а утре на ранина ще продължим.
– Бива, дядо – рекъл момъкът.
Легнали да спят. Когато момъкът заспал, старецът го взел на ръце и го
изнесъл напред, колкото десет дена път – и го оставил, а рано в зори го
събудил и му казал:
– Хайде синко, ставай да вървим, че сме се успали!
Момъкът станал и не познал, че се е събудил на друго място. И тоя ден
вървели, а вечерта замръкнали пак на пътя. И сега легнали да спят.
Старецът пак пренесъл момъка десет дена път напред и там го събудил.
Така вървели няколко дена, докато стигнали до града, където била
златната птица. Пред града имало висок хълм. От върха му целият град се
виждал като на длан. Старецът отвел царския син на хълма и му рекъл:
– Виждаш ли синко, ония високи дворци? В тях живее царят, златната
птица е негова. Като влезеш в града, ще отминеш двореца, зад него има
едни кули: там е златната птица. Ще видиш една голяма врата, която сама
се отваря и затваря. Отвори ли се, мини през нея; на вратата пазят
двама стражи: ти мини, те няма да те видят. После ще минеш през
седемдесет и седем по-малки врати, на всяка от тях варди по един пазач,
и тях ще минеш и ще влезеш в една голяма градина. Там е златната птица,
тя седи в златна клетка, украсена със скъпоценни камъни, клетката е два
пъти по-хубава от птицата, но ти недей се полъгва да я вземеш, защото
ще те хванат. Отвори клетката, извади птицата и бързай при мене.
Момъкът влязъл в града. Било обедно време. В тоя град хората спели
денем, а нощем будували. Царският син минал край дворците. По улицата
нямало хора. Стигнал до кулите. Видял оная висока врата, която сама се
отваряла и затваряла. Пред вратата стояли двама стражи с голи саби в
ръце, но те спели стоешком и не го видели. Когато се отворила вратата,
царският син влязъл. Минал по един голям двор, постлан с бял пясък.
Стигнал до една по-малка врата, и там пазачите дремели. Той минал, без
да го видят. Тъй преминал всички седемдесет и седем врати и влязъл в
градината. На дърветата видял много клетки с птици. И клетките, и
птиците били кои от кои по-хубави. Най-хубава била клетката на златната
птица – цялата била от злато и светела, а многобройните скъпоценни
камъни по нея блестели като звезди. Царският син отворил клетката,
хванал птицата, скрил я под дрехата си и тръгнал
да си отива. Минал всички седемдесет и седем врати и стигнал до двора,
постлан с пясък. Там си рекъл на ума:
“Какво ли пък ще стане, ако се върна да взема и клетката? Как ще нося
тая птица без клетка? А и клетката е по-хубава от самата птица. Тия
пазачи спят до един, никой няма да ме види."
Върнал се, взел клетката, сложил в нея златната птица и я понесъл. Но
щом птицата се видяла в клетката и усетила, че я носят, надала толкова
силен писък, че всички стражи се събудили. Те хванали момъка и го
отвели при своя цар. Събудили царя и му казали, че тоя човек бил
откраднал златната птица с клетката
– Хвърлете го в тъмницата! – заповядал ядосаният цар. – После ще го
съдя.
И те отвели момъка в тъмницата. Затворили го. Три дена му не дали нищо
да яде, дори вода да пие не му давали. На четвъртия ден царят заповядал
да го изведат на съд пред него. Извели го.
– Кой си и какъв си ти – запитал го той, – та искаш да ми откраднеш
златната птица? Отде идеш? Кой ти каза, че аз имам такава птица?
– Царю честити – рекъл момъкът, – аз съм царски син. Баща ми има в
градината си една златна ябълка. Тя цъфти всеки ден и връзва златни
ябълки, а твоята птица идва всяка нощ да ги обира. Ние я пазихме дълги
нощи, докато аз най-сетне я ударих с една стрела, та й откъснах едно
перо – да го занеса на баща си. В нашата страна има закон – ако волът
на някой човек се научи да влиза в ливадата на съседа и да опасва
тревата, стопанинът на ливадата има право да го улови и да го заколи
вола. Също тъй стана и с твоята птица. Тя толкова време идва да бере
ябълките на баща ми. Тя е обрала досега толкова златни ябълки, че ако
се продадат, десет пъти биха откупили и птицата, и клетката й.
Като чул тия думи, царят омекнал.
– Добре – казал той. – Аз ще те простя. И не само ще те простя, ами ще
ти дам и дъщеря си за жена, но трябва да направиш нещо, с което да я
заслужиш. На десетина дена път оттука е царството на един силен цар,
мой съсед. Той има един хвъркат кон. Тоя кон се е научил да идва да яде
от моите ниви, когато узреят. Пазил съм нивите много пъти, но конят
прелети, наяде се и пак отлети, не мога да го хвана. Иди ми доведи тоя
кон – и аз ще ти дам дъщеря си, ще те пусна да си вървиш и да отнесеш
на своя баща златната птица заедно с клетката. Съгласен ли си? Инак ще
те погубя.
– Съгласен съм – рекъл момъкът.
Пуснали го и той отишъл право на хълма при стареца. Като видял, че не
носи ни птицата, ни клетката, старецът го запитал:
– Къде ти е, сине, птицата? Не можа ли да я уловиш?
– Ох, дядо, остави се! – почнал момъкът. – Да знаеш какво претеглих с
тая птица! Да бях те послушал, нямаше да си намеря бедата, ама нали не
те послушах! Взех птицата, но ми се дощя и клетката, та се върнах да
взема и нея. А птицата нададе писък, всички стражи разбуди и ме
хванаха. В тъмницата лежах три дена, днес ме изведоха – да ме съди
царят. Той ми каза, че ще ми прости, ще ми даде и златната птица с
клетката, дори за дъщеря си ще ме ожени, ако отида при оня цар с
хвъркатия кон да му взема коня, че правел пакост по нивите, и да го
доведа на тоя цар тук. Инак ще ме погуби. Та се чудя какво да правя
дядо.
– Няма какво да се чудиш сине – рекъл старецът. – Ела с мене, аз ще те
отведа в онова царство, където е хвъркатият кон.
И те тръгнали отново.


......................
avatar
Дени :)
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Златното птиче

Писане by деси on Чет 28 Авг 2008, 09:46

Вървели, вървели, замръкнали на едно място и
легнали да спят. Като заспал момъкът, старецът го взел пак на ръце и го
отнесъл десетина дена път напред. Събудил се момъкът в другото
царство,, но царският град бил още много далече. Ходили пак цял ден, а
вечерта легнали край пътя да нощуват. Старецът пак отнесъл момъка
напред и го събудил на зазоряване. Ходили, ходили, стигнали до града,
където бил крилатият кон. И там имало хълм, от който се виждал целият
град. Старецът извел момъка на върха и му рекъл:
– Синко, виждаш ли ония високи сгради? Там е царският дворец. Ще
отминеш двореца и ще вървиш по улицата, докато стигнеш до една висока
желязна врата Тя сама се отваря и затваря, пред нея пазят шест души
стражи. Щом се отвори вратата, ти влез: те няма да те видят. Сетне ще
минеш през други деветдесет и девет по-малки врати, на всяка от тях стоят
по двама стражи. Най-сетне ще влезеш в царския обор, където е
хвъркатият кон. На главата на коня има оглавник от злато, сребро и
скъпоценни камъни; държи го един човек, легнал в яслата. На гърба на
коня има едно много хубаво седло, цяло от коприна, кадифе и сърма. Ти
снеми седлото от коня и извади оглавника от главата му, но се пази да
те не усети човекът, който спи в яслата. Да се не полъжеш да вземеш
седлото, че ще те хванат! Улови коня, яхни го и карай право тук; аз ще
те чакам.
Момъкът направил, както му поръчал старецът. Яхнал коня и – право към
хълма. Старецът го чакал. Качил се и той на коня – и след някое време
се върнали в оня град, откъдето били тръгнали. Стигнали хълма, старецът
рекъл:
– Хайде, синко, да слизаме. Ти отведи коня на царя, а аз ще те чакам
тук.
А царският син, като гледал тоя хубав хвъркат кон, рекъл на стареца:
– Да ти кажа право, дядо, този кон ми легна на сърцето. Да може някак
да не го дам на царя – не бих го дал.
– Щом е тъй – казал старецът, – недей го дава. Аз ще ти намеря друг кон
– него да му отведеш.
И той духнал. Тутакси се явил втори кон, също като онзи. Старецът казал
на царския син:
– Яхни ти сине, този кон и го заведи на царя, а другия дай аз да
подържа, докато се върнеш.
Момъкът яхнал втория кон и го закарал на царя; като вървял по улиците,
конят разравял с копитата си земята, та хвърлял едри камъни зад себе
си; а като дишал, вратите и прозорците на къщите трещели и се пукали:
толкова бил силен. Като го видял, царят много се зарадвал. Опростил
момъка, дал му клетката със златната птица и дъщеря си за жена. Тя била
много хубава. Баща й я отрупал с различни подаръци – накити от злато,
бисери и скъпоценни камъни, един пръстен, който светел като слънце и
три ката невестинска премяна – толкова тънка, че всяка се събирала в
една лешникова черупка. Момъкът скрил в джоба си пръстена и трите
лешника с дрехите, а даровете натоварил на една колесница, простил се с
царя, качили се с царкинята на колесницата и потеглили. Като стигнали
до хълма, момъкът спрял колесницата, слязъл и отишъл при стареца.
– Хайде дядо, качвай се с нас – рекъл му той. – Каквото спечелих
досега, все с твоя помощ го спечелих. Ела сега с мене да идем при баща
ми – там да си гледаш старините: стига си се скитал по света.
– Не мога – рекъл старецът. – Оттук ще се разделим. Аз ще си вървя по
работата, а вие вземете коня и си вървете. Ти много сбърка, че не ме
послуша и поиска да вземеш и клетката. Затова има да теглиш, но после
ще добруваш. Хайде сега върви си със здраве!
Като рекъл това, старецът тутакси се изгубил, сякаш потънал в земята.
Момъкът подкарал крилатия кон, впрегнал и него в колесницата, качили се
с царкинята и потеглили. Пътували, пътували, стигнали до една
странноприемница. Момъкът спрял колесницата и слязъл да вземе нещо за
из пътя. Като влязъл, гледа – съдържателят прилича на най-големия му
брат. От дума на дума той разбрал, че единият от двамата му братя бил
останал на това място да държи странноприемница, а другият си бил купил
на другата страна лозе, оженил се, имал си дом и имот. Те били решили
да чакат там, докато умре баща им, а после да се върнат в своя роден
град. А за най-малкия си брат не били чували нищо и го мислели вече за
мъртъв.
– Ти трябва да си царски син – рекъл съдържателят на брат си, когото не
могъл да познае. – Не си ли чувал нещо за нашия най-малък брат?
– Откъде ще чуя? – казал царският син. – Нито го знам, нито го
познавам. Ами вие защо се не върнете при баща си, а живеете в далечни
краища като прокудени?
– Как ще се върнем? – рекъл брат му. – Баща ни ще ни вземе главите. Той
ни е пратил да му търсим някаква златна птица. Къде я дирим, когато
нито сме я видели, нито сме я чули?
– А знаеш ли – казал момъкът, – че най-малкият ви брат е намерил
златната птица?
– И да видя, няма да повярвам – рекъл оня. – Къде ще я намери? Той
остана някъде назад и нито аз съм го видял да минава по този път, нито
брат ми – по другия. Той се е върнал сигурно назад или е умрял някъде.
– Ами ако видиш най-малкия си брат – запитал го момъкът, – ще го
познаеш ли?
– Как няма да го позная – рекъл оня, – ще го позная веднага!
– Има ли някакъв белег?
– Има. На лявата си ръка към лакътя има белег като череша.
Момъкът си засукал ръкава, показал белега и запитал:
– Такъв ли е ?
– Такъв зер – казал учудено брат му. – Но той има и на гърдите белег,
отляво, прилича на дребна подкова.
Момъкът се разкопчал и посочил втория белег:
– Такъв ли е?
– Тъкмо такъв – отвърнал онзи и още повече се почудил, но все не можел
да го познае.
Тогава брат му разказал как те – по-големите му братя – заспали, когато
отишли да пазят златната ябълка, как после – когато отишъл в онова
далечно царство и намерил златната птица, как сетне довел хвъркатия кон
на царя, та взел птицата и дъщеря му. Показал на брат си златната птица
с хубавата клетка и онзи повярвал, че наистина тоя момък е най-малкият
му брат.
– Хайде – рекъл момъкът, – затвори брате, странноприемницата, да вървим
при другия брат, а оттам – при баща си. Ще му отнесем златната птица и
той ще ни се зарадва много.
Затворили странноприемницата, качили се на колесницата и тръгнали.
Отишли при втория си брат. Момъкът и на него разказал всичко.
– Хайде – рекъл му той, – остави тия лозя и ниви и да вървим при баща
ни. Той ни чака и ще ни посрещне с радост.
– Добре – казал онзи брат, – щом е тъй, да вървим.
Стегнал една хубава кола, качил в нея жена си, натоварил парите, които
бил спечелил, и тръгнал с братята си.
Вървели, що вървели, на едно място спрели да нощуват край пътя.
Разпрегнали конете, постлали и легнали да спят. През нощта двамата
по-големи братя се надумали да убият брата си и да вземат всичко
негово. По-големият рекъл:
– С какво лице ще се върнем при баща си? Той ни прати да търсим
златната птица, а ние заседнахме по пътя, един отвори странноприемница,
друг се ожени и почна да копае лозе и да оре ниви. Брат ни ще каже на
баща ни за това и той, какъвто е буен, или ще ни погуби, че сме му
опозорили царското име, или ще ни хвърли в тъмницата – там да умрем.
Най-добре ще бъде да убием брата си. Аз ще кажа, че ние двама сме
отишли при оня цар със златната птица, отличили сме се, а той ни е дал
птицата и двете си дъщери. Ще кажа, че твоята жена е сестра на
царкинята, и аз ще се оженя за царкинята. А за брата си ще кажем, че се
е отделил от нас и не знаем къде е.
– Добре – казал по-малкият, – да направим, както казваш, но да не го
убиваме, а да го вържем за някое дърво, та да умре от глад или да го
разкъсат зверове. Защо да си петним ръцете с братова кръв? По-добре ще
е да го оставим жив.
– Както кажеш – съгласил се по-големият.
И те грабнали брата си, отвели го в гората край пътя, изправили го до
едно дърво и го усукали с дълго въже от петите до главата. След това се
върнали на мястото, където нощували, заплашили двете жени, че ще ги
убият, ако ги издадат, впрегнали колесницата и колата и отишли в
двореца. Като видял царят, че синовете му носят златната птица, много
се зарадвал. Още повече се зарадвал, като научил, че си водят моми –
царски дъщери. Той се наскърбил, щом узнал, че най-малкият му син се е
изгубил, но при голямата радост скоро забравил скръбта. Почнали да се
стягат за сватба, да канят сватове, да приготвят големи трапези в
царската градина.
А в това време вързаният момък викал за помощ в гората, но мястото било
отдалечено и пусто, нямали кой да го чуе. Чак следобед оттам минал един
козар, който си карал козите на паша. Той чул виковете и се затекъл към
дървото, за което бил вързан царският син.
– Моля ти се, братко – рекъл вързаният, – ела ме отвържи!
Козарят се уплашил да не би някои разбойници да са вързали момъка, та
да си изпати, ако го отвърже. Но момъкът му разправил, че го били
вързали братята му, и обещал – като се върне при баща ни – да го
награди богато, стига онзи да го отвърже. Козарят го отвързал, дал му
хляб да се наяде и си тръгнал. Но царският син го спрял.
– Засега – рекъл – не мога с нищо да ти се отплатя, братко, но хайде
поне да си разменим дрехите: ти облечи моите, а аз да облека твоите. А
като дойдеш в двореца – ще се разплатим.
Разменили си дрехите. Козарят си отишъл с козите по гората, а царският
син се запътил към града. От всичко, което бил придобил,
му останал само пръстенът и трите лешникови черупки с дрехите на
царкинята.
Момъкът отишъл в двореца и се примолил да му дадат някаква работа.
Никой не го познал. Пратили го в готварницата. Там се готвело за
сватбата – пекли се овни, агнета, пуйки, гъски; месели се млинове,
погачи; варяло се сладко. Имало работа за мнозина. След два дена щяла
да бъде сватбата на царските синове. Срещу готварницата бил дворецът:
прозорците на стаята, в която живеела царкинята, гледали към
готварницата. Когато привечер царският син видял, че на прозореца се
показала годеницата му, той извадил пръстена, сложил го на пръста си и
го обърнал към прозорците. Елмазите на пръстена светнали като звезди.
Момата се загледала към готварницата и видяла годеника си, но не рекла
никому нищо. Тя разбрала, че момъкът се крие и решила колкото се може
по-дълго да отлага сватбата. А най-големият брат всеки ден идвал при
нея и настоявал по-скоро да стане сватбата, че инак ще я убие. Когато
дошъл уреченият ден, той пак влязъл при нея и я заплашил. А тя рекла,
че иска да каже две-три думи на царя. Съобщили на царя, че момата желае
да му каже нещо.


.....................

_________________
avatar
деси
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Златното птиче

Писане by Дени :) on Чет 28 Авг 2008, 10:35

Той сам дошъл в стаята й, където бил и сина му.
– Царю честити – рекла момата, – вие се готвите да ме венчавате, но още
не сте ми направили премяна.
– Направили сме ти, стъкмили сме – една от друга по-тънки и по-хубави.
– Донесете да ги видя – рекла тя.
Донесли й най-хубави дрехи от коприна, сърма и кадифе, обшити с бисер.
– Не ми се нравят тия дрехи – казала царкинята. – Други ще ми
направите.
– Какви по-хубави дрехи от тия? – почудили се царят и син му.
– Аз искам дрехи, които да се събират в една лешникова черупка – рекла
момата. – И то не една, а три премени да ми приготвите, тогава може да
се мисли за сватба. Ако не ми ги ушиете, няма да се венчая.
Като чул царят това, пратил глашатаи да разгласят по цялото му царство,
че който се наеме да ушие на царската снаха три ката дрехи, които да се
събират в три лешникови черупки, ще му даде каквото поиска. Като чули
най-добрите шивачи тая разгласа, събрали се да се питат какви ли ще да
са тия дрехи и кой ли ще може да ги ушие. Никой не се наемал да се яви
пред царя. Минали дни, седмици, никой шивач не се вестявал в двореца.
Царят пак разгласил, но пак никой не се явил. Когато разгласил и трети
път, най-малкият царски син отишъл при най-изкусния шивач и му рекъл:
– Аз се наемам да ушия дрехи на царкинята.
Шивачът го погледнал и му рекъл:
– Я се махай оттук, селяко! Ти ще ушиеш дрехи, които да се събират в
лешникова черупка! Ние сме толкова души майстори, никой не се наема да
ги ушие, та ти, който не си хващал – както ми се вижда – ножици и игла,
ще ги ушиеш!
– Хващал ли съм, не съм ли, то е моя работа, майсторе – казал момъкът.
– Ще ги ушия. И то – за една нощ. Само че три ката не мога, само два.
– А бе ти уший едната премяна, за другите лесно! – рекъл шивачът. – За
една нощ ли рече?
– За една. Тая вечер ще захвана дрехите, утре сутрин ела си ги вземи!
– Тъй ли? Хайде да те видя! Ами колко ще ми вземеш?
– Колко ще ти взема ли? Не знам колко да ти взема. Хайде дай една крина
лешници, една печена пуйка, прясна погача и бъклица вино. Дай ми ги
вечерта, а утре на съмване дрехите са готови. Ако искаш, и тук ще ти ги
ушия.
Шивачът си помислил, че за пуйката, лешниците, погачата и виното ще
отидат най-много тридесет-четиридесет гроша. Ако му ушие тоя селяк
дрехите, той ще вземе от царя цяла крина жълтици; ако ли ги не ушие –
голяма работа, че е нахранил един сиромах човек! Отишъл, купил една
прясна погача, опекъл пуйка, взел вино и лешници и занесъл всичко това
в работилницата, където дремел и го чакал селянинът. Дал му освен това
мерила, ножици, игли и си отишъл. Момъкът се заключил отвътре, изял
пуйката и погачата, изпил виното и като седнал на лешниците – чукай,
яж, чукай, яж, та чак до сутринта. Като се съмнало, шивачът дошъл и
какво да види: всред стаята куп черупки, а иглата, ножицата и мерилата
– непобутнати.
– Е, уши ли дрехите? – запитал той селяка.
– Ето ги – рекъл царският син, – готови са.
И извадил единия лешник, отворил го, раздиплил отвътре дрехите –
тънки-тънки,
като паяжина, а светли като слънце. После пак ги сдиплил и ги затворил
в черупката. Шивачът не могъл да повярва на очите си.
– Ти ли уши тия дрехи? – запитал го учудено.
– Аз, ами кой? – отвърнал селякът.
Шивачът взел лешника и го отнесъл в двореца. По пътя не можел да си
намери място от радост. Но още повече се зарадвал царят. Станал му
много драго, че в царството му има такъв изкусен шивач. Той му дал
колкото пари поискал и отнесъл дрехите на царкинята. Тя познала че са
нейните, и рекла:
– Хубаво, царю честити. Тоя шивач, който е ушил тая премяна, ще трябва
да ушие още две: нали така ни беше думата?
– Ще ушие, ще ушие – рекъл царят. – Ей сега ще му поръчам.
И той пратил да кажат на шивача, че иска от него още две такива
премени. Шивачът обещал да ги направи. на другия ден търсил по целия
град селяка, но не могъл да го намери. А той бил в двореца, прислужвал
в готварницата. Дирил го шивачът цяла неделя, но не го намерил. Отчаял
се, отишъл при царя и му казал, че най-добрият му калфа, с когото
работели дрехите, бил умрял същата вечер, та нямало как да ушие двете
премени.
– Тая работа е мудна и трудна – рекъл, – не може да се свърши за
неделя, за две. Месеци трябват.
Царят се ядосал и викнал:
– Още сега да си вървиш в работилницата и да се хващаш на работа. До
утре вечер искам дрехите. Инак ще те убия.
Тогава шивачът, като се уплашил, че ще му вземат главата, рекъл:
– Царю честити, пред тебе лъжа не бива. Ще ти кажа каква е работата. Аз
не съм ушил тия дрехи, а един момък селянин, който дойде при мене,
глави се чирак и за една нощ ги свърши, а на другия ден избяга. Дирил
съм го толкова дни по града, навсякъде обиколих, но не можах да го
намеря. Ако щеш убий ме, ако щеш пожали ме – тъй стои работата. Никой
друг освен онзи селяк не може да ушие дрехите на царкинята. А и той
дори не ще може да ушие още две премени, ами още една: тъй ми каза оная
вечер, когато се услови при мене.
– Така ли било? – рекъл разгневен царят. – А ти защо ме излъга, че сам
си ги ушил? Не те ли е срам да лъжеш пред царски очи?
– Право, е царю честити, че вината ми е голяма – казал шивачът. – Но
какво да сторя сега? Коли ме, беси ме – станалото станало.
– Хайде върви си! – викнал му царят. – Върви си и гледай да намериш оня
чирак. До утре вечер искам дрехите.
Шивачът си излязъл. Като минавал през двора на двореца, царският син,
който работел в готварницата, го видял и тръгнал отдалече след него.
Отчаяният шивач мислил да отиде в своята работилница и да се обеси.
Момъкът го проследил и влязъл в работилницата тъкмо тогава, когато
шивачът завързвал въжето.
– Стой! – рекъл му той. – Какво ще правиш?
– Ох, братко – казал шивачът, – добре, че дойде! От толкова дни те
търся. И на царя казах, че ти си шил дрехите. А той ми заповяда до утре
вечер да му приготвя още две премени, инак ще ми вземе главата. Моля ти
се, уший и тях, да му ги занеса, а всичко, което заплати за тях, ще
бъде твое.
– Може – рекъл момъкът, – но само една. Две не мога да ушия, защото
нямам толкова плат.
– Ти уший едната – казал шивачът, – а за другата ще видим после. Наемаш
ли се?
– Наемам се – рекъл момъкът. – Ще дойда довечера да захвана дрехите, а
ти утре сутрин ела си ги вземи.
Шивачът подскочил от радост, като чул тия думи.
– Не може ли – рекъл той – да седнеш още сега да ги започнеш? Аз ще ти
донеса всичко, каквото речеш.
– Сега не може – казал момъкът. – Денем аз работя друго. Ти довечера се
навъртай насам, а аз ще дойда и ще ги започна.
Като рекъл това, той отишъл в готварницата да помага. Тъкмо тоя ден се
случило, че дошъл в града и козарят. Той искал да влезе в двореца, но
стражите не го пускали. Момъкът от готварницата отишъл, извикал го
настрана и му рекъл:
– Рано е още за онова, за което говорихме. Но ти си ми потребен
днес-утре, затова постой тук в града, докато ти кажа. Ако искаш да ме
видиш, мини там, през оная врата, която води в царската готварница: аз
се навъртам цял ден там, щом ме извикаш, ще изляза.
Вечерта шивачът приготвил на момъка богата вечеря в работилницата и го
чакал да дойде и да започне дрехите. Онзи дошъл. Пак се заключил,
нахранил се, цяла нощ чупил и ял лешници, а на сутринта дал на шивача
втория лешник с дрехи. Отнесъл шивачът лешника в двореца и го дал на
царя, а той го дал на царкинята.
– Добре – казала тя. – Направете още една такава премяна – и аз ще бъде
готова за сватба.
Върнал се царят при шивача и му поръчал още една премяна.
– Не мога – рекъл той, – царю честити. Както ти казах вчера, друг шие
дрехите. А той ми каза, че имал плат само за една премяна.
– Тъй ли? – кипнал царят. – Я го извикай да дойде тук! Ще му кажа аз на
него! Откъдето е намерил плат за две премени, оттам ще намери и за три.
След малко шивачът се върнал и довел селяка. Царят бил още разгневен:
– Ти ли шиеш тия дрехи бе, момче?
– Аз ги шия, царю честити.
– Ами като уши две премени, защо не се наемаш да ушиеш и трета?
– Нямам вече плат, царю честити.
– Отдето си взел за давете, оттам ще вземеш и за третата.
– Не мога, царю честити, такъв плат не се работи тук, в твоето царство.
– Ами къде се работи?
– Там, където живееше едно време златното пиле в елмазната клетка.
– Тъй ли? – рекъл царят. – Аз ще ти намеря плат. Почакай малко.
И той заповядал да извикат синовете му. Те дошли.
– Видите ли тоя момък? – рекъл им царят. – Той шие дрехите на
царкинята. Свършил му се е платът. Той казва, че такъв плат имало в
царството, от което сте донесли златната птица в елмазната клетка. Ще
идете да ми донесете плат за още една премяна.
Царските синове пребледнели. Как ще идат да донесат плат, като не знаят
къде е онова царство?
– То е далече – рекли те на баща си. – Три години път има до там.
– Не три, а девет години да има, пак ще донесете. Плат искам.
Двамата братя гледали с пламнали от гняв очи селяка, идело им да го
разкъсат. По-големият се изхитрил и рекъл на царя:
– Ами тоя момък не може ли да донесе плат? Както е донесъл за две
премени тъй ще донесе и трета.
– Това не е моя работа – рекъл момъкът. – Аз шия, но не тъка. Ако ми
дадете плат, ще ушия, ако не ми дадете – няма. Но има и друго. От онова
царство се минава насам по проклети друмища: който се върне оттам,
мъчно оцелява. Имаше едно време трима царски синове. Те тръгнаха да
дирят златната птица. По пътя двамата по-големи набиха малкия си брат,
оставиха го насред полето и продължиха сами. Но се скараха: единият
отвори на едно място странноприемница, а другият си купи лозе и се
ожени за една селянка. Най-малкият намери златната птица и взе дъщерята
на царя, чиято беше птицата. На връщане братята му не го познаха, ала
той сам им се откри и тръгнаха заедно да се връщат при баща им. Но по
пътя те го вързаха за едно дърво, взеха му царкинята и златната птица с
клетката, после излъгаха баща си, че уж те били намерили птицата.
Царкинята не щеше да се ожени за тоя зъл мъж, който бе оставил брата си
да го ядат зверовете. Поиска три премени, които да се събират в
лешникови черупки. А защо ги поиска тя? Защото баща й беше дал на оня
царски син три такива премени и тя искаше да узнае дали той е още жив.
Той беше наистина жив. Един козар го отвърза и си смениха дрехите.
Царският син отиде в царската готварница – да мие паници, да цепи
дърва, да кладе огън и да реже зеленчук – само за един хляб. А братята
му се стягали за сватба. И ето че той се яви при шивача и уши две
премени; не ги уши, а само ги извади от джоба си.
Като слушали тая приказка, двамата братя треперели от страх. А царят
разбрал всичко.
– Ами третата премяна? – рекъл той.
– Ето я – казал син му, като извадил лешника из джоба си. Отворил
лешника и извадил една премяна, още по-тънка и по-хубава.
И после казал на царя:
– Ако не вярваш, че братята ми наистина са направили това с мене, питай
моята годеница, която те са заплашили със смърт, ако обади някому нещо;
питай и козаря, който ме отвърза. Той е в града, аз ще ти го доведа.
Дошъл козарят и разказал всичко. Дошла и царкинята, тя също разказала
със сълзи на очи всичко, което знаела. Тогава бащата заповядал да
прогонят от царството двамата му синове, а най-малкия оженил за
царкинята и му дал царството си.

_________________
MumForever!!.. .. COM..
--------------
Моля, не забравяйте да прочетете [You must be registered and logged in to see this link.] и [You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Дени :)
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Юначното петле

Писане by Dani on Пет 29 Авг 2008, 15:19

Яхнал дребното си магаре, дядо Пешо се връщал от пазар. Клатушкал се
и нещо си тананикал. Като стигнал дървения мост на крайселската река,
той смахмузил магарето – да мине по-бързо, и го подканил:
– Де, Марко!
Засилило се дядовото Пешово магаре, но додето претопурка през моста,
подковата на левия му заден крак се закачила на един чеп и се
откъртила. Залъщяла върху моста като сребърен полумесец.
Тъкмо в туй време откъм летния царски дворец се задала една позлатена
колесница, теглена от два черни коня с червени звезди на челата и
опашки до земята.
– Царската колесница минава! – рекъл старецът и отбил магарето си да стори път.
Конете профучали край него. Искри изскачали изпод копитата им. Старецът
извърнал глава и се загледал след конниците, които препускали подир
колесницата.
Не щеш ли, позлатената колесница спряла изведнъж на самия мост. Нейната
вратичка се отворила, отвътре се подала една глава с корона и нещо
заповядала на най-близкия конник. Конникът скочил на земята, навел се,
взел нещо и го подал на протегнатата ръка. Подир малко и колесницата, и
конниците кривнали на завоя и изчезнали от очите на стареца.
– Какво ли намериха на моста? – проговорил озадачен дядо Пешо и подкарал магарето си, но то се залюляло и закуцукало.
Дядо Пешо слязъл от самара, прегледал краката на магарето и като
разбрал, че едната подкова я няма, поклатил глава, натъжил се и повел
Марка към къщи. Като стигнал в тясното дворче на къщурката си, той
извадил от пазвата си едно вързопче с дребни пари, преброил ги, видял,
че няма да стигнат за нова магарешка подкова, и тежко въздъхнал:
– Къде ще се дяна с този окуцял Марко?
Дядо Пешо имал едно юначно петле с жълти ботушки и с оскубана опашка. То се изправило пред своя стопанин и рекло:
– Защо въздишаш, дядо Пешо? Горе главата! Аз видях кой отнесе подковата
на нашия Марко. Да не ми е името Петльо Пешев, ако не ти я донеса!
И напереното петле тръгнало към царския дворец. Вървяло, вървяло,
стигнало до една река без брод и без мост. Спряло се на брега и се
замислило как да мине отвъд. Мислило, чудило се, най-сетне си рекло:
– Абе, аз защо ли се чудя?
И като се навело, петлето с оскубаната опашка проточило шията си,
отворило гърло и захванало да пие. Цялата река пресушило и минало на
другия бряг.
Продължило по-нататък. Навлязло в една зашумена гора. Изведнъж напреде му изскочил един лъв и се озъбил:
– Хей, ти, дето ходиш на два крака, кой ти позволи да влизаш в моята гора? Връщай се или ще те изям!
– Ще ми изядеш опашката! – отвърнало петлето. – Я се махай от пътя ми!
Лъвът разтворил устата си.
– Абе, ти – кипнало петлето – няма ли да се махаш?
И като проточило шия, то клъвнало лъва и го глътнало.
Късно вечерта петлето с оскубаната опашка стигнало до царския дворец,
прехвръкнало в градината, кацнало върху един клон тъкмо пред отворения
прозорец, където спял царят. На стъклената масичка до царската глава
лъщяла подковата на дядовото Петково магаре.
– Кукуригууу! – изкукуригало петлето и запляскало с криле.
Царят се стреснал и облещил очи:
– Кой смее да нарушава царския ми сън? – грозно изревал той.
– Аз! – отвърнало петлето.
– Какво искаш?
– Подковата.
– Не я давам! Тя ми е късмет! – отвърнал царят, грабнал я от масичката и я мушнал в пазвата си.
Тогава петлето повторно и още по-силно изкукуригало.
– Докога смяташ да кукуригаш? – попитал царят.
– Цяла нощ ще пея и няма да те оставя да спиш, ако не ми дадеш подковата.
– Тъй ли? – заканил се царят и плеснал три пъти с ръце.
Мигом в покоите му нахълтали деветима царедворци и паднали на колене:
– Какво ще заповядаш, господарю?
– Първо: заповядвам да напалите голямата пещ, дето пече хлябовете на
цялата ми войска! Второ: заповядвам да хванете онова петле и да го
хвърлите живо в пещта!
Както им заповядал царят, тъй направили царедворците. Напалили голямата
пещ и когато жаравата станала до колене, хвърлили дядовото Пешово петле
вътре.
Но петлето не се уплашило. Щом стъпило върху въглените, то зяпнало и рекло:
Водолей, водолей,
всичката вода излей,
въглените угаси
и петленцето спаси!
Додето изрече тези думи, цялата река рукнала навън и заляла пещта. Угасила въглените.
На сутринта петлето изскочило живо и здраво и цял ден се разхождало в
градината под прозореца на разлютения цар. А вечерта, щом владетелят
заспал, то повторно закукуригало.
– Пак ли? – скокнал царят. – Ще те науча аз тебе!
И заповядал на царедворците да го хвърлят в зверилницата, където било пълно с гладни вълци и пустали лисици.
Щом се намерило в зверилницата, петлето, наместо да си глътне езика от страх, отворило клъвката си и викнало
Лъвчо, лъвчо, мил и драг,
покажи, че си юнак!
Лъвът изскочил навън и на бърза ръка издушил всичките вълци и лисици. А петлето изхвръкнало от зверилницата живо и здраво.
На третата нощ то пак закукуригало под отворения прозорец на двореца. И
царят се предал, защото никой не може да излезе на глава с такова
юначно петле. Извадил подковата от пазвата си, надянал я върху шията на
петлето и креснал:
– На ти подковата, па се махай от главата ми!
Петлето си тръгнало към село да зарадва натъжения дядо Пешо, а лъвът се прибрал в гората.

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Вълшебният воал

Писане by Bubsi on Вто 09 Сеп 2008, 13:47

Имало едно време един рибар който си живеел честито в колиба на брега на морето.
Един ден, когато хвърлял въдицата, той помислил: „Какъв хубав ден!
Морето е синьо, гладко като огледало и зеленината на приморските борове
е омайна!
Докато се любувал на хубавия изглед, някакъв сладък мирис изпълнил
въздуха. Той оставил въдицата си и поискал да разбере откъде иде това
вълшебно благоухание. Тръгнал и лека-полека, както прави кучето,
проследил дирята на мириса. Така забелязал някакъв великолепен воал,
преметнат на едно борово клонче.
— Какъв красив воал! — се провикнал той. — Ще го занеса у дома и ще го запазя грижливо.
Покатерил се на дървото, взел воала и едва слязъл на земята, почнал да
го разглежда внимателно. Това бил най-чудният воал, който човешко
същество някога е виждало, изтъкан от лунни и слънчеви лъчи, осеян с
дребни блестящи звездици.
Рибарят тъкмо се канел да си тръгне, видял да се появява в сянката на един бор възхитителна девойка. Тя казала:
— Добри човече, този воал е мой. Това е воалът на небесните нимфи. Моля ти се, върни ми го!
Рибарят отвърнал, без да се обръща:
— Щом е така, този воал е много ценен. Аз ще бъда най-големият глупак, ако ти го върна. Освен това...
Още недовършил, той се обърнал да погледне тази, която говорела с такъв
нежен глас. Девойката насреща му била небесна нимфа и едри сълзи се
стичали от очите й.
— Моля ти се, дай ми го — повторила тя. — Иначе не ще мога да се върна при моите сестри.
Коравото сърце на рибаря се смекчило и той мигновено бил очарован от красотата на девойката.
— Ще ти го върна, но преди това трябва да останеш за малко на земята и да изиграеш за мене най-чудните небесни танци!
— О! Да, аз ще танцувам за тебе! Но трябва преди това да ми върнеш воала.
— Не! Защото ако ти го върна, ти ще отлетиш веднага и ще ми се надсмееш. Не съм толкова глупав!
— Какво говориш? Нима не знаеш, че небесните нимфи никога не си служат
с лъжи? Казах, че ще танцувам за тебе, и така ще бъде. Но аз не мога
нищо да сторя, преди да получа воала си.
Тогава рибарят се решил да върне вълшебния воал на нимфата. Тя веднага
заиграла чуден танц. Краката й едва докосвали земята. Вълшебният воал
се виел около нея, сякаш го носели невидими ръце. Дъжд от прекрасни
цветя падал от небето.
Рибарят, който бил седнал на един дънер, та по-добре да се възхищава от
танца, видял със съжаление, че тя се отдалечава бавно, издигайки се
лека-полека към свещената планина, наречена Фуджиама. Той искал да я
извика, но не можел. Някакво странно вцепенение обхващало ръцете и
краката му и той седял прикован на мястото си със зяпнала уста.
Нимфата непрестанно танцувала и се издигала все повече и повече над
леките мъгли, които се стелели по склоновете на Фуджиама, над белия
сняг по върха й, през прозрачните облаци, които увенчавали планината.
Малко по малко, както нимфата изчезвала постепенно в синевата на
небето, рибарят бил обзет от дълбоко смирение. И пълен със спокойствие,
като след безгрижен сън той се упътил към брега и пак подхванал да лови
риба...
avatar
Bubsi
упорит
упорит


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Лисица и вълк

Писане by mamazavinagi on Чет 11 Сеп 2008, 03:08

Страшно изгладняла лисицата, завтекла се по пътя и все се оглеждала:
няма ли някъде нещо за хапване? Изведнъж видяла – селянин кара шейна с
риба.

" Няма да е зле рибки да си похапна" – помислила си лисицата.
Изтичала тя напред, легнала на пътя, простряла опашката си на снега,
изопнала краката, притаила дъх – все едно, че е умряла. Приближил
селянинът, гледа, гледа лисицата и си дума:

– Славна яка ще стане за шубата на моята булка!

Уловил той лисицата за опашката, хвърлил я в шейната, покрил я с
рогозка и тръгнал близо до коня. А лисана направила дупка на шейната и
взела да хвърля рибите през нея. Рибка подир рибка – изхвърлила целия
товар и тихичко се смъкнала от шейната.

Стигнал селянинът вкъщи. Гледа – в шейната няма ни яка, ни риба.

Примъкнала лисана рибите в своята бърлога и взела да ги яде. Изведнъж гледа – насреща й вълчо. От глад – кожа и кости станал.

– Здравей, кумичке, какво ядеш?

– Рибки, кумчо.

– Дай ми поне една рибка!

– Как не! Я си отвори устата! Гледай го ти хитрец: аз да ловя риба, а той да лапа!

– Дай ми поне една главица, кумичке!

– И опашчица няма да ти дам, кумчо! Налови си сам и яж до насита.

– Ами как налови толкова риба? Покажи ми.

– Иди на реката, пробий дупка в леда, пъхни си опашката, клекни
отгоре и думай: " Ловете се, рибки- големи и малки!" И рибките ще се
наловят.

Пробил вълкът дупка в леда, пъхнал опашката си, седнал и бърбори:

– "Ловете се, рибки- големи и все по- големи!"

Дотичала лисана, почнала да се върти наоколо и да говори:

– Замръзвай, замръзвай, вълча опашко!

– Какво каза, кумичке? – запитал вълкът.

– Същото каквото и ти, кумчо: " Ловете се, рибки- големи и малки!"

И продължил вълкът да седи на леда и да повтаря своите думи, а лисана тичала наоколо и мърморела:

– Не е ли вече време да измъкна опашката си, кумичке? – запитал вълкът.

– Още не е, кумчо. Ще ти кажа, когато стане време – отвърнала лисицата.

И пак вълкът седял на леда и нареждал, а лисана тичала наоколо и мърморела. Видяла лисана, че дупката замръзнала хубаво и рекла:

– Хайде, измъкни си опашката, кумчо!

Задърпал вълкът – напразно!

– Видиш ли колко си лаком – укорявала го лисана – Все думаше "
Ловете се, рибки- големи и по-големи", а сега не можеш да ги измъкнеш.
Почакай, ще ти помогна.

Изтичала лисана в село и взела да вика под прозорците:

– Тичайте на реката да убиете вълка – замръзнал е на леда!

Тичат селяните на реката – кой с брадва, кой с вила.

Видял вълкът, че лошо го чака: задърпал с все сила, откъснал опашката си и търтил без опашка, където му видят очите.

А лисана завикала подир него:

– Върни се, кумчо – рибите забрави!
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Селянинът и мечката

Писане by mamazavinagi on Нед 05 Окт 2008, 12:41

Преди много- много години една мечка и един селянин били приятели. Решили двамата да садят ряпа. Селянинът рекъл:

– На мене коренчето, а на теб, мецано, вършеца.

Израсла ряпа- за чудо и приказ.

Взел селянинът коренчето, а на мецана дал вършеца.

Мърморела мецана, но нямало какво да прави.

На другата година селянинът рекъл на мецана:

– Хайде пак да сеем дружно.

– Хайде. Само че сега ти вземи вършеца, а на мене дай коренчето – уговаряла го мецана.

– Добре!- рекъл сговорливият селянин. – Нека бъде както искаш.

И посели пшеница. Родила се добра пшеница. Обрал селянинът вършеца, а на мецана дал корените.

Оттогава мечката и селянинът си развалили приятелството.
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Златната гъска

Писане by mamazavinagi on Вто 07 Окт 2008, 09:06

Имало един баща с троица сина; на най-малкия казвали Глупчо и всички
го гледали отвисоко, подигравали му се и се отнасяли несправедливо към
него, щом им паднело.
Наканил се веднъж големият син да отиде в гората, дърва да насече.
Преди да тръгне, майката му дала чудесни топли милинки и шише вино, за
да не е гладен и жаден.
Щом навлязъл в гората, срещнало го едно старо сиво човече, поздравило го с "Добра среща" и рекло:
– Дай да хапна от милинките и да пийна глътка вино, много съм гладен и жаден.
Но умният син отвърнал:
– Ако ти дам от милинките и виното, за мене няма да остане нищо. Върви си из пътя!
Зарязал човечето и продължил пътя си.
Като почнал да сече едно дърво, не минало дълго време, ударил
накриво и брадвата се забила в ръката му; трябвало да се върне у дома,
за да го превържат. А това му дошло от сивото човече.
После в гората отишъл средният син. Майката дала и нему, както на
големия, милинки и шише вино. Старото сиво човече срещнало и него и го
помолило да хапне от милинките му и да пийне глътка вино от шишето му.
Но и средният син рекъл:
– Ако дам на тебе, трябва да лиша себе си. Върви си из пътя!
Зарязал човечето и продължил пътя си.
Наказанието не закъсняло: след няколко удара по дървото брадвата
отскочила и хласнала средния син по единия крак така, че трябвало да го
занесат на ръце в къщи.
Тогава Глупчо рекъл:
– Татко, пусни веднъж и мене в гората да насека дърва!
Бащата отвърнал:
– Твоите братя си изпатиха лошо. Остави тая работа, не е за тебе!
Но Глупчо не спрял да го моли и накрая бащата рекъл:
– Хайде, върви! Дано, като си изпатиш, да поумнееш.
Дала му майката една питка, замесена с вода и опечена в пепелта, и шише прокиснала бира.
Като навлязъл в гората, срещнало го старото сиво човече, поздравило го и рекло:
– Дай да хапна от твоята питка и да пийна глътка бира от шишето, че много съм гладен и жаден.
Глупчо отвърнал:
– Моята питка е печена в пепел и бирата е прокиснала, но ако нямаш нищо против, да седнем и да хапнем.
Седнали на земята, но щом Глупчо извадил питката, тя се превърнала в
чудесни милинки, а прокисналата бира – в чисто вино. Хапнали и пийнали,
а после човечето рекло:
– Ти имаш добро сърце и с радост отделяш от своето за чужди, затова
ще те даря с щастие. Отсечи хей онова старо дърво и ще намериш нещо в
коренището му.
Издумало човечето тия думи и си отишло.
Запътил се Глупчо към дървото, отсякъл го и видял в коренището му
една гъска с пера от чисто злато. Извадил я, взел я със себе си и
отишъл в една странноприемница да пренощува.
Съдържателят пък имал три дъщери, които видели гъската и
полюбопитствували да узнаят каква е тази чудновата птица. Много им се
искало също да си отскубнат по едно златно перо.
Голямата си рекла на ума: "Все ще намеря сгода да си отскубна едно
перо". И когато веднъж Глупчо излязъл нанякъде, тя хванала гъската за
крилото, но пръстите и дланта й се залепили за него и не могла да ги
отлепи.
Скоро дошла и втората със същото намерение. Но щом се допряла до сестра си, залепнала за нея.
Накрая дошла и третата – и тя да си отскубне златно перо. Другите й викнали:
– Не се доближавай, не се доближавай!
Но тя не разбрала защо да не се доближава, а си рекла на ума: "Щом
те си вземат перо, ще си взема и аз". Тръгнала към тях, но щом се
допряла до сестра си, залепнала за нея.
И така трите по неволя прекарали нощта при гъската.
На другата заран Глупчо взел гъската под мишница, тръгнал си и
нехаел за трите залепени моми, които били принудени да търчат подире му
ту наляво, ту надясно – според неговите крачки.
Насред полето ги срещнал попът, видял ги наредени като на шествие и викнал:
– Не ви ли е срам, безобразници такива? Прилично ли е да търчите по момъка из полето?
Издумал това и уловил малката сестра за ръката, та да я дръпне, но щом се допрял до нея, също залепнал и затърчал заедно с тях.
След малко по пътя се задал клисарят и видял попа да върви по петите на момите. Почудил се клисарят и викнал:
– Дядо попе, къде си се запътил? Не забравяй, че днес имаме и кръщавка!
Спуснал се към него и го хванал за ръката, но също залепнал.
Търчали така петимата един зад друг и скоро видели на полето двамина
селяни с мотики. Попът им подвикнал и ги помолил да го откъснат заедно
с клисаря. Но щом селяните се допрели до клисаря, залепнали и те. Сега
зад Глупчо с гъската търчали седмина.
Накрая стигнали в един град, дето царят имал дъщеря. Тя била толкова
умислена, че никой не успявал да я разсмее. Ето защо той обявил, че
онзи, който я разсмее, ще се ожени за нея.
Чул това Глупчо и се явил с гъската и цялата свита пред царкинята.
Като видяла тия седем души да търчат непрекъснато един зад друг, тя се
разсмяла гръмогласно и просто не могла вече да спре.
Поискал я Глупчо за жена, но царят не харесал зетя; почнал да
възразява и да го усуква и накрая му рекъл, че трябва най-напред да му
доведе човек, който може да изпие цяла изба вино.
Глупчо си спомнил за сивото човече, помислил си, че то сигурно ще
може да му помогне, и отишъл в гората на мястото, дето отсякъл дървото.
Видял там един човек, който седял с крайно нажалено лице. Попитал го
Глупчо какво толкова му тежи на сърцето и човекът отговорил:
– Мъчи ме страшна жажда и не мога да я уталожа. Студената вода не ми
понася. Преди малко наистина изпих една бъчва вино, но то беше,
кажи-речи, капка върху нажежен камък.
– Аз ще ти помогна – рекъл Глупчо. – Ела с мене и ще пиеш до насита.
Завел го в избата на царя и човекът се нахвърлил на големите бъчви –
пил, пил, пил, докато го заболял коремът. И преди още да залезе
слънцето, изпил цялата изба.
Поискал Глупчо повторно невестата си, но царят се ядосал, че дъщеря
му ще бъде отведена от такъв неугледен момък, когото всички наричали
Глупчо, и поставил ново условие: да му доведе най-напред човек, който
може да изяде цяла планина хляб.
Не мислил дълго Глупчо, а отишъл веднага в гората. На същото място
седял човек, който си стягал корема с каиш, и намръщен му рекъл:
– Изядох цяла пещ хляб, но може ли само с толкова да се уталожи
такъв голям глад като моя? Стомахът ми пак е празен и трябва да го
стегна с каиш, иначе ще пукна от глад.
Зарадвал се Глупчо и рекъл:
– Стани и ела с мене! Ще ядеш до насита.
Завел го в двора на царя, който през това време заповядал да съберат
и докарат брашното от цялото царство и да опекат от него грамадна
планина хляб. Изправил се пред нея човекът от гората, почнал да яде и
за един ден цялата планина изчезнала.
Поискал Глупчо за трети път невестата си, но царят пак почнал да го
усуква и пожелал кораб, който да върви еднакво по море и по суша.
– Пристигнеш ли тук на него – рекъл той, – веднага ще ти дам дъщеря си за жена.
Отишъл Глупчо право в гората, а там седяло старото сиво човече, с което поделил някога питката си, и рекло:
– Пих и ядох за тебе, сега ще ти дам и такъв кораб. Правя всичко това, защото ти беше милосърден към мене.
И му дал кораб, който можел да върви по море и по суша. И щом го
видял, царят не можел вече да му откаже дъщеря си. Дигнали голяма
сватба, а след смъртта на царя Глупчо наследил царството и живял
дълги-дълги години честито с жена си.
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Балонът на яда

Писане by mavi on Вто 07 Окт 2008, 11:13

Балонът на яда

В една стара къща с голям и сенчест двор живеело семейство с две деца — братче и сестриче.
Братчето било по-малкото и се казвало Йордан, а момичето — Христина. Те
постоянно се сдърпвали и карали за дреболии.

Христина имала една любима играчка — стъклена топка — и понеже много я обичала, я пазела
грижливо от брат си. Един ден обаче на Йордан му се прищяло да поиграе със
стъклената топка на кака си. Взел я и започнал да я подхвърля. Но без да иска я
изпуснал и тя се счупила. След малко се появила сестра му и много се ядосала:

— Как можа да я изпуснеш, непохватник такъв. Сега какво ще правя без любимата си стъклена
топка. Вече никой не може да ми я върне.

— Извинявай — казало гузно братчето — не исках да я счупя.

— Кой ти каза да я пипаш, това си беше моята стъклена топка, и само моята — продължила да се
сърди сестра му.

Нея толкова я доядяло на братчето й, че започнала да се подува, подува, подува, докато не
заприличала на балон.

И докато се чудела какво става, дочула от корема си странен боботещ глас:

— Бу-у. Колко ми е хубаво и широкичко тука. Толкова време не бях се разполагал така.
— Ама... — в недоумение попитала Христина — кой си ти? Да не си някакво животно?

— Е, това е. Все ми се падат едни умници. Никакво животно не съм, драга, а съм чувство.

— Как така? — преглътнала Христина, защото гърлото й било пресъхнало — ама те чувствата не
говорят.

— Бъркаш, драга, говорят, но само на сърцето. А сега то ме слуша широко отворено. Но да
оставим това настрана, тъй както си се подула, дали не можеш да се търкулнеш до
кухнята и да ми налееш ябълков сок, а?

При тези думи Христина се ядосала още повече и не щеш ли — продължила да се подува.

— Леле, какво става с мен? — разтреперила се от ужас тя.

— Каквото ти се пада. Като се сърдиш за глупости, ще има да се подуваш до безкрай.

— Ей ти, гаден балон, веднага излизай от мен — развикала се Христина и започнала да се тупа по
корема.

— Ха-ха-ха. Няма мърдане оттук, освен ако не ми омръзне в теб и не ти кажа как можеш да ме
изгониш.

— Ама ти си много странен. Не можеш ли сам да си тръгнеш? — попитала зачудена Христина.

— Не — отвърнал балонът — ще трябва ти да ме изгониш.

— Как да те изгоня?

— Няма да ти кажа — заял се балонът.

— Кажи ми де, моля ти се.

— Добре де, иди ми налей ябълков сок и ще ти кажа.

Христина се търкулнала до кухнята, защото вече приличала на топка и изгълтала набързо цяла
чаша ябълков сок.

— Уха, това се казва прохлада. Така се бях разгорещил, че ми излезе пот на челото.

— Хи-хи — не се сдържала Христина. Ама ти нямаш чело.

— Ей, момиченце, внимавай, че няма да ти кажа как да ме изгониш — заканил се не на
шега балонът.

— Добре, добре — окопитила се Христина — извинявай. Цялата съм в слух.

— Простичко е, драга. Смени ме с госпожа Прошка.

— Моля?

— С чувството прошка, умнице — казал важно балонът.

— Това ли било, ей сега ще те изгоня. Сбогом, досадно балонче.

И Христина започнала да се опитва упорито да прости на братчето си. Опитвала, опитвала но
нищо не се получило. Продължила така ден, два, три, пак нищо.

Накрая започнала да се отчайва, че ще успее да прости и се разплакала:

— Не трябваше да се ядосвам така на брат си за играчката. Той е по-малък и вероятно не е
искал да ми стори зло — хлипала Христина.

И в този момент балонът се изпарил като дим, а Христина отишла при брат си и го
прегърнала горещо. Йорданчо се зачудил какво става със сестра му, но понеже я
обичал много, се усмихнал и я целунал:

— Извинявай, скъпа сестричке, повече няма да правя така.

Двамата се хванали за ръце и припнали да си играят на двора.

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
mavi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Да погледнеш през очите на пеперудата

Писане by bambolina on Вто 07 Окт 2008, 11:42

Да погледнеш през очите на пеперудата


Имало едно време момиче на име Дафни. Тя била на 13 години и била много любознателна. Искала да знае толкова много неща за живота, но недоумявала защо хората избягвали да говорят за това. А и сякаш нямали желание да научат повече за себе си. Дафни не можела да си представи как се живее спокойно, без да се знаят отговорите на най-важните въпроси. Момичето искало да знае защо е тук, има ли Бог, има ли смисъл животът, защо всичко е толкова объркано и неясно. Всички тези въпроси без отговор я измъчвали неимоверно и я карали да изпада във все по-мрачни настроения, които родителите й с нескрита ирония обявявали за тийнейджърски. Затова Дафни започнала да ги ненавижда. Въобще не я разбирали и само й се пречкали из краката. Ходела начумерена из къщи и при всеки опит да я заговорят само им се сопвала. Дафни изпаднала в депресия. Когато й се струвало, че е в пълна безизходица, се случило нещо, което променило живота й завинаги. Разболяла се от тежка пневмония и това било началото на нейното превъплъщение...

...Било пронизващо ледена зима, когато Дафни и майка й се отправили към близката болница, където трябвало да постъпят. На слизане от таксито Дафни припаднала. Сестри с бели престилки започнали да шарят около нея, сложили й система и бързо я внесли вътре.

— А-а. Какво ли е това? — зачудила се Дафни.

Две жълти крилца на червени точки пърхали игриво точно над нослето й, а по-нагоре я гледали огромните тъмни очи на една пеперуда.

— Здравей, Дафни, не се бой от мене — чул се нечий глас, който идвал от шарените крилца — Аз съм пеперудата спасител и идвам да ти подаря поглед през моите очи.

— Какво? Нямам нужда от подобно нещо — побързала да каже Дафни.

— О, имаш и още как. Сигурно затова страдат тялото и душата ти. Трябва да видиш нещата по съвършено друг начин — казала пеперудата, като наблегнала на думата „съвършено“ — И да си отговориш на много въпроси. Тогава ще се излекуваш — отвърнала пеперудата.

— Ти откъде знаеш за тях? — разсърдила се Дафни.

— Аз знам много повече, отколкото можеш да си представиш. Но това не ти влиза в работата. Сега да минем направо на въпроса — станала по-делова пеперудата.

— Накратко, дошла съм да отговарям на въпросите ти. Моите отговори ще ти помогнат да заживееш нов и по-добър живот. Всеки път трябва да изнасям тая лекция, но какво да се прави, това ми е работата. Не, че не обичам работата си — сякаш на себе си продължила да говори пеперудата — но на моменти ми става досадно...

— Чакай малко, пеперудо, аз нямам въпроси към теб — прекъснала я Дафни.

— Може въпросите ти да не са към мен, но на мен се пада да ти отговарям — отсякла строго пеперудата.

— Ама как така? Нищо не разбирам — започнала да заеква Дафни.

— Спокойно, малката, всичко ще ти се изясни. Сега заспивай.

И вместо да заспи, както й повелила пеперудата, Дафни изведнъж отворила очи. Над себе си видяла големи банки, пълни с прозрачни течности, всевъзможни тръбички и машинки. „Сигурно съм сънувала“ — помислила си тя. В този момент майка й, която досега стояла на близкия стол се втурнала към нея с насълзени очи и я прегърнала.

— Не се бой, детето ми, всичко ще се оправи — чула Дафни думите на майка си, преди отново да заспи.

Напълно забравила за всичко, както често се случва в сънищата, Дафни започнала да мисли в съня си: „Боже, има ли те, няма ли те, не мога да те разбера. Ако ме обичаш наистина, защо ме докара в тази болница?“

Още не изрекла наум въпроса си и се появила шарената пеперуда:

— Добро начало. Стреляш право в целта, не си играеш много-много, а? Ето ти първият отговор: защото трябва да получиш отговорите на въпросите си. Иначе ще се измъчваш още повече или още по-лошо — ще спреш да си ги задаваш като повечето възрастни.

— Ама защо точно по този начин, трябваше ли непременно да влизам в болница?

— Да, защото иначе нямаше да можеш да ме видиш.

— Други въпроси имаш ли?

Сега вече Дафни разбрала играта на пеперудата. Можела да й задава каквито си ще въпроси и най-сетне да получи отговори. Направо страхотно! Мечтата й била на път да се сбъдне. Но,шшт, не трябвало да изпуска шанса си. Затова си наложила да се поуспокои от внезапно обзелото я вълнение и...въпросите заваляли. Отговорите ги следвали като опашка кученцето си:

— Защо понякога ме боли крачето или корема? Ако Бог е наистина добър, той няма да прави тези неща с мен.

— Защото тази болка те прави по-различна. Кара те да се замисляш върху някои неща, да се променяш, да се обърнеш повече към душата си.

— Ама не разбирам. Защо има зло на света, ако Бог е създал този свят?

— Защото, умнице, Бог е искал светът да е напълно съвършен, а за да е такъв в него трябва да има всичко — и добро, и зло.

— Добре, това ми се изясни — казала почти щастлива Дафни — а защо тогава всичко е толкова объркано и неясно в този свят? Например аз не знам за какво съм дошла на земята, трябва ли да правя нещо или не, кога ще умра, защо животът е устроен така, че да свършва...

— Стоооооооп. По-полека де, ще ме заболи главата. В крайна сметка аз съм само една пеперуда.

— Извинявай, просто не мога да се сдържа — признала Дафни.

— Така, всичко е объркано и неясно, както ти се изразяваш, защото трябва да има движение. Представи си един свят, в който всичко е ясно и точно, тогава нищо няма да се променя и този свят съвсем няма да е съвършен. А на Бог едва ли му се нрави това. Като глината, която за да стане красив глинен съд, трябва да се върти, върти до безкрай и нечии ръце трябва да я оформят постоянно. Тогава тя се променя и става съд — нещо по-красиво от безформената глина.

— Това много не го разбрах, но нищо, аз имам и други въпроси.

— Ще го разбереш, трябва повече да си го повтаряш и ще го разбереш — с майчинска усмивка я окуражила пеперудата.

— Добре, а сега ми кажи защо съм тук?

— Това ще трябва сама да го разбереш. През първата половина от живота си ще се опитваш да разбереш, а през втората — да го осъществиш. Поне при повечето хора става така. Няма рецепти. И мен ако питаш така си е най-добре.

— Да, но има някои хора, които никога не успяват да разберат защо са тук, други все са недоволни от живота си. Това защо е така? — изстреляла смело въпросите си Дафни, сякаш всеки ден си ги е задавала.

— Какво те учудва, трябва да има всичко в този свят, не само добри неща.

— Явно всичко ще се свежда до това пусто съвършенство. Но, кажи ми, как някои хора могат да живеят, без да си задават тези въпроси? — развълнувана продължила Дафни.

— Мисля, че са си ги задавали някога — отвърнала пеперудата, но като не са открили отговор, не са продължили да го търсят и са се престорили, че вече го знаят. Така са се почувствали по-важни пред другите. С времето обаче са забравили, че са направили този компромис. Това е моментът, когато детето се превръща във възрастен. По-късно повечето хора отново си задават тези въпроси и се мъчат да се сетят какви са били отговорите, но уви — не могат. Изпадат в депресии, подобни на твоята, и полудяват. Нещо като закъснял пубертет. Но има една разлика — вече е късно да задават въпросите на когото и да било, изпитват срам, опасяват се от подигравки и неразбиране. Такива са възрастните. И тогава правят най-отчаяната стъпка.

— Каква е тя? — нетърпеливо попитала Дафни.

— Ами обграждат се с тесни граници, опознават тези тесни граници, натрупват увереност, че ги познават и от там нататък не смеят и не желаят дори да погледнат извън тях. Светът им се заключва вътре в тези граници и това е. А там отвъд — размечтала се пеперудата — има огромен, необятен хоризонт и едно красиво и безкрайно небе. Аз идвам оттам и мога да ти кажа. Да, има небе, по-голямо от късчето, което те виждат от оградите си. Да, има и други светове, по-широки и по-различни, има толкова много неща. Толкова много... неща, които те така безразсъдно изпускат.

Пеперудата се унесла в монолога си и почти забравила за Дафни. Тя бавно разтворила крилца и се отпуснала на лекия ветрец, който подухвал. И така, все още замечтана, се понесла по течението на вятъра...

— Не отлитай, пеперудо, имам още въпроси...

— Не се бой, дете, на тях ще можеш да си отговаряш вече сама. Помни само, че когато ти потрябва отговор, затваряй очи и си представяй, че като ги отвориш, ще погледнеш с моите очи, с очите на пеперудата...

Последните думи на пеперудата заехтели в далечината, докато накрая всичко замлъкнало.

Дафни се събудила и от нея сякаш напирало ново чувство. Била изпълнена с надежда и щастие. Знаела, че скоро ще се излекува. Отново видяла тръбичките и машинките над главата си. Плъзнала поглед настрани. Там на един стол дремела майка й. Обърнала се на другата страна, където на стената висяло огледало. Погледнала се в него. Затворила очи и когато след малко ги отворила, от огледалото наистина я гледали очите на пеперудата
avatar
bambolina
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert ДАР ОТ СЪРЦЕ

Писане by cveti555 on Вто 07 Окт 2008, 13:13

ДАР ОТ СЪРЦЕ

Тръгнали трима братя за чужбина - пари да печелят. Стигнали на един кръстопът. Най-големият казал:
- Тука ще се разделим. Аз ще поема нагоре по десния път, ти - обърнал се към средния брат - тръгни по левия, а пък ти - обърнал се към най-малкия - ще държиш средния път. Подир три години, на Димитровден, ще се намерим пак тука на този кръстопът и ще видим тогава кой какво е спечелил. Бива ли?
- Бива, бате - рекли двамата по-малки братя, целунали му ръка и се простили.
Най-големият брат слязъл в един град, станал хлебар и спечелил за три години пълна кесия с жълтици. Средният брат отворил кръчма до един мост. Запретнал ръкави и почнал да продава вино. Продавал вино и вода, продавал, докато си напълнил джобовете. А най-малкият се пазарил у един добър човек - стар овчар. Като минали трите години, момчето отишло при овчаря за сметката. Овчарят му начел припечелените пари, натрупал ги на купчина, извадил от пояса си три ореха и рекъл:
- Аз съм човек стар и болен. Запрях вече и не мога да тичам подир овцете. Добре, че се намери ти, инак стадото ми щеше да пропадне. Много съм ти благодарен за овчарлъка. Падат ти се толкова и толкова пари или тези три ореха, дето съм ги сложил напреде ти. Парите давам без сърце, защото те са като огъня: човек лесно може да изгори ръцете си с тях. А орехите давам от сърце. Ако щеш, вземи парите, ако щеш - орехите.
Момчето помислило, помислило и посегнало към орехите.
- Ще взема орехите, защото ги даваш от сърце.
Взело орехите, целунало ръка на стария овчар и си тръгнало. Тъкмо на Димитровден тримата братя се срещнали на кръстопътя. Големият ги попитал:
- Какви са печалбите?
- Добри са - отговорил средният брат.
- Дайте да ги видим! Ето, най-напред вижте аз какво спечелих! Той развързал кесията си. Средният брат също извадил от пазвата си една торбичка с пари.
- Не си лапал мухите в кръчмата - казал му големият.
Последен бръкнал в джоба си най-малкият и извадил трите ореха.
- Туй ли ти е печалбата за три години? - попитал го най-големият брат.
- Туй е - три ореха, но те са дадени от сърце - рекъл малкият. - Даде ми ги един стар човек - овчар, задето му пасох стадото. Като баща се грижеше за мене.
Другите двама избухнали:
- Все бяхме виждали прости хора, но по-глупав мъж от тебе не ще се намери по целия свят. За три ореха - три години ратай, де се е чуло и видяло такова чудо! Върни се да поискаш пари от овчаря, инак да не си посмял да влезеш в бащината ни къща! - развикал се най-старият брат.
Момчето се нажалило и тръгнало назад. Тежко му било на душата.
- Аз мислех - думало си то, - че дар от сърце е най-хубавото нещо на земята, а то какво излезе!
Стигнало една чешма. Навело се да пие вода, но преглътнало само две глътки, защото било гладно. Бръкнало в торбата си - нямало трошица хляб.
“Я да счупя орехите, че да залъжа глада си!” - помислило си момчето.
Счупило първия орех. Тогава станало чудо. Изведнъж счупеният орех пораснал, станал голям колкото бъчва столетница и от черупката почнали да излизат овце, овни със звънци, млади агнета - цяло стадо излязло от ореха.
От радост момчето не знаело какво да стори. Подбрало стадото и го подкарало към бащината си къща. Вървяло, що вървяло, наближило родното си село.
“Я да счупя и втория орех, да видя какво има в него” - рекло си то и счупило втория орех. Щом пукнало черупката, от ореха излезли два млади вола с големи рога. Подир воловете - кола, а на колата желязно рало.
- Бре! - ударило се момчето по челото, хванало синджирите на воловете и ги повело след стадото. Преди да влезе в селото, решило да счупи и третия орех. Счупило го. Тогава от черупката излязло едно момиче - толкова хубаво, че не може да се опише с перо.
- Води ме - продумало момичето - в бащината си къща; аз съм неродена мома и съм отредена да ти бъда невеста.
Качило момчето девойката на колата, повело воловете, звъннали звънците на стадото. Прибрало се в дома на баща си. Като видели братята стадото, новата кола и девойката - езиците си глътнали. Тогава им станало ясно ка
avatar
cveti555
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Галадрим

Писане by деси on Вто 07 Окт 2008, 18:45

Галадрим

Имало едно време в България малко момиченце. То се родило през съдбовната 1988 година на осми март в на пръв поглед нормалното семейство Антихристови. Родителите на момиченцето били безкрайно щастливи, че то се родило именано през тази година, но също така и се страхували. От край време се знаело, че когато две осмици се съберат Боговете дават на родилия се през тази година магическа сила, надхвърляща всякакви представи. Та поради тази причина Новдедвен и Пагане Антихристови кръстили надарената си дъщеря Галадрим. Така се казвала най-великата и добра магьосница на света живяла през 1588 година. Нещото, което пораждало стратх в сърцата на родителите `и било, възможността малката Галадрим да стане зла!
Годините минавали, момичето растяло и ставало все по-хубаво и по-хубаво. Тя имала дълга коса с цвят на тъмен кестен, кафеви очи и разбира се перфектна фигура. Момичето било умно и изненадващо изобретателно, но от магическите възможности полагащи `и се още от момента на раждането `и нямало и следа. Докато един ден...
- Мамо!-извикала Галадрим с ужас в гласа от горния етаж на къщата.
- О Господи!- възкликнала майка `и и се затичала да види какво става.
Щом влязла в стаята на дъщеря си майката видяла, че момичето седи на леглото и със страх гледа ябълка в ръката си.
- Какво става защо така изпищя?
- Мамо виж – и момичето подало ябълката към лицето на майка си – сама я направих!
- Моля, как така сама? Ябълките природата ги е направила. Обясни ми!
- Помислих си, че ми се яде ябълка и тя просто се появи в ръката ми!
- Значи времето е дошло.- казала замислено на себе си майката, обърнала се към прозореца, а след това разказала на дъщеря си всичко за раждането и възможностите `и
- Значи мога ей сега да кажа искам рокля на принцеса и тя ще се появи пред мен?!- скочило момичето радостно.
- Да или направо ще бъдеш облечена в нея.
Галадрим затворила очи и си представила чудна рокля дълга до земята с цвят на праскова. В този момент тя се завъртяла веднъж и когато отворила очи, полите на роклята се полюшвали весело около краката `и.
- Това е страхотно!!!- възкликнала Галадрим и хванала майка си за рацете и я завъртяла в радостен танц.- Аз съм магьосница мамо, магьосница!!! - От този момент живота на момичето щял да се промени коренно, но никой не знаел в каква посока.
След три години тежко обочение в областа на магията, в поведението на Галадрим настъпили някои промени. Първата настъпила промяна, всъщност и най-очевидната от всички, била промяната във възрастта. Вместо на петнадесет тя била на осемнадесет. Нещото, което занимавало съзнанието на Галадрим бил бала по случай завършването на средно образование. По цял ден си представяла как ще танцува с най-красивото момче и как всички ще им ръкопляскат и как тя щяла да бъде с най-хубавата рокля. Тъй живо си го представила, че изведнъж се озовала облечена в ярко червена рокля и с роза в косата.
-ГАЛАДРИМ!!!!-чул се вика на баща `и.- Идвай веднага!!!
Тя се стреснала и съвсем забравила за роклята, изтичала при баща си.
Долу била настанала голяма олелия. Целия двор бил изпълнен с нейни съученици всички с различни костюми, освен това всичко било украсено с панделки, цветя и темподобни. Баща `и бил паднал на земята и по дрехите му имало следи от обувки, а по лицето и рацете имало кал.
- Колко пъти да ти казвам да внимаваш като си мечтаеш. Както си седях до цветята изведнъж те паднаха върху мен и ме изпотъпкаха целия!- и бащата посочил учениците- Виж колата на какво прилича! Как може такова нещо?!!! О скъпа тази рокля не ти отива, цвета е някак натрапващ се.-изведнъж сменил темата баща`и- Бъзо оправяй, искам всичко да блесне.
-Много съжалявам!!- казала Галадрим и помогнала на баща си да стане. Щракнала с пръсти и му възвърнала добрия външен вид.
Трябвало да направи магия на всички за забрава и след това да ги изпрати по домовете им. След като съучениците `и в бални костюми изчезнали тя се заела с оправянето на двора. Всички цветя били смачкани. По земята имало боклуци, дори намерила сред тях насъпонисана гъба за баня!
- О, леле кой ли е бил в банята?-запитала се Ладри.
Както и да е, в крайна сметка всичко се оправило и двора се възстановил и Мерцедеса на татито също. Точно когато приключила и с последните поправки с цветята на майка си зад нея се чуло свистене на спирачки последвани от силно БУМ!! Ладри се обърна с отегчение:
- Маме пак ли? Не ти ли омръзна вече?
- Не мога да издържа на изкушението!!!- казала Пагане, пляскайки с раце.
Любимото нещо на Пагане било да се блъска във вратата на гаража винаги след работа.
- Хайде Ладри щракни.
Момичето щракнало с пръсти и колата заедно с гаража се поправили, след това испухтяла и се затътри към къщата. От хола се чуло шумното негодувание на баща `и.
- Какво пак мрънкаш бе Новдедвен?- запитала Пагане.
- Е какво хубаво беше докато Жельо Желев беше на власт, а сега този как му беше името... а за нищо не става!
- Глупости, ти нищо не разбираш.-сопнала се майката.
Галадрим ги оставила да се разправят, нея въобще нея интересували такива неща. Прибрала се в стаята си и скоро заспала. Тъкмо сънувала любимия си сън когато нещо я разтърсило! Тя се събудила и що да види – косми много косми и всички върху лицето `и.
- Помощ!- извикала заглушено Ладри, но после съжалила, защото някои от космите влезли в устата `и.
- Извинявай- чул се гласа на старец и изведнъж космите изчезнали- това беше брадата ми не видях, че си под нея!
- О Господи Боже какво правите тук?!-стреснато попитала Ладри.
- О ти знаеш името ми! Знаех, че момичето е умно.- казал дядото на някаква баба.
- Нима ти си Бог?
- Да, а това е моята Богиня- отвърнал сериозно дядото посочвайки бабата.
- За мен е чест да ме посетите!-казала Галадрим.
- Господи виж какъв компютър, трябва да вземем такъв на Исус.-казала Богинята.
- Да мила. Галадрим трябва да свършиш една много важна работа. Ще те пратим в близкия Изток, за да вразумиш хората там. Трябва да измислиш начин да спреш войната. Тръгваш още сега.
- Но как, на мен ми се спи!- казала Ладри, но щом видяла смръщените вежди на Господ казала- Е добре няма да споря.
Изведнъж в долната част на леглото `и се появила голяма синя дупка.
- Мини през нея и ще се озовеш на безопасно място в Ирак.- казал Бог посочвайки синята дупка- Ти сама трябва да измислиш начин да ги накараш да спрат войната. Разчитам на теб дете мое!!- и Бог хванал момичето за рамото.
В този момент се чула музика като тази при фантастичните филми, когато се случва нещо тържествено, само че Галадрим се дръпнала от раката на Бог и казала:
- О, разбира се, но няма нужда от тази тържественост, а и музиката от филма „ Титаник” ще е по-подходяща в случая, нали ще се мре!
Бог кимнал съгласно и веднага зазвучала музиката от „Титаник”. Галадрим тръгнала към портала, но точно на прага паднала и започнала да вика:
- Не искам да умирам!!! Не искам, не искам, не искам, Н...Е ..И..С..К..А..М- накрая изкрещяла най-силно тя.
- По-тихо бе дете, няма да умираш, нали си с връзки. Хем като се роди ти дадох силата на магьосница, хем сега ще те пазя!- успокоил я Бог.
- Да с връзки.- казало тъпо момичето- Ами ако връзките се скъсат?
- Н.яма да се скъсат бъди спокойна.
След като се съвзела Галадрим тръгнала.
- Това момиче няма да издържи дълго! Трябва да намерим и други за всеки случай.
- Ами аз ти казах да изпратим Минка ама ти не ми обърна внимание – сопнала се Богинята.
- Е ще видим, може и да се стигне до нея.- отговорил `и Бог.
- У, дано!!- зарадвала се Богинята.
От другата страна на портата било тихо и тъмно като в рог. Галадрим се озовала насред голямо, голо поле. От двете страни заобиколено от скали. Тя се завъртяла да огледа на къде да тръгне, но единственото, което видяла било безкрайната пустош.
- За тази част от света трябва да има книжка с упътване!- ядосала се Ладри.
Дълго време ходила, но накрая, на хоризонта се очертали сградите на някакъв град. Момичето събрало последни сили и се затичало на там. На границата на града имало войници, които охранявали. На последните метри краката `и не издържали и тя паднала в една локва. Най-интересното било там, че локвата била единствената от много път на сам и Ладри паднала точно в нея, но както и да е. Войниците `и помогнали да стане и единият казал:
- Ханкърк ир алмъ!
- Какво?- попитало момичето.
Изведнъж се сетила, че тук се говори на друг език, щракнала с пръсти и изведнъж странният език се превърнал в абсолютно разбираем за нея.
- Аз съм Шайне и идвам при вашия главнокомандващ на терорестическите атаки.-казала Галадрим вече съвзела се от умората и влязла в кожата си на таен агент-Бях нападната от ваши врагове и те ми взеха документите.
- От къде мога да бъда сигурен, че казваш истината!- озъбено рекъл единия.
- Извинете, обаче някой да Ви е учил как се гвори с дама?! Какви са тези обноски?! Не Ви ли е срам поне малко?!- и Галадрим извъртяла два шамара на озъбения войник. Той я изгледал изненадано, после свел глава и се извинил.- Ще ми се извиняваш а? А не помисли ли за болката, която ми причини! Сега ще трябва цял живот да живея с тази рана в душата!
- Извинете не исках...
- Не ме интересува какво си искал важното е какво направи! Нарани душата ми! Разцепи сърцето ми!- и Галадрим клекнала и леко, сякаш с последни сили протегнала треперещите си раце към небето и завикала- О, Господи приготви се да ме приемеш идвам при теб макар все още толкова млада! О, горката аз, а единственото, което исках бе да направя хората щастливи!
- Е за т`ва не се ожених - казал по-високия войник на по-ниския- щях да убивам жена си всеки път щом си отворя устата!
- Госпоице недейте така, шефа Терорист ще ме бомбандира, ако разбере, че сте умряла преди той да Ви е убил!- разплакал се ниския войник.
Точно след миг се чул звука на преближаващ самолет. Галадрим погледнала на горе и видяла как две бомби падали към земята. Двамата войници я сграбчили и я хвърлили зад един бункер. Чула се оглушителна експлозия. След като пушека и прахоляка изчезнали Ладри видяла двамата воници да седят прави и да изкашлят прах.
- Как така сте още живи? – попитало момичето.
- Ама ти нали беше умряла а?
- Ей невъзпитаните не сменяйте темата ако обичате! – сопнала се тя
- Ние сме имунизирани вече. Тук падат толкова много бомби, че вече свикнахме. Тази беше от шефа Терорист, за да ни накаже за нещо.- намусено казал по-високия.
- Как познахте, че е от него?
- На бомбата имаше листче с думите „ От шефа Терорист”, прочетох докато падаше! – казал ухилено по-ниският.
- Браво на теб! – похвалил го другия войник.
- Та може ли да ме заведете при шефа си?
- Добре щом настояваш, но после да не ни молиш да те отърваваме от него. – намръщил се високият.


........
avatar
деси
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Галадрим

Писане by Bubsi on Вто 07 Окт 2008, 21:59

Ходили дълго и бързо. Когато Галадрим попитала войниците защо ходят
толкова бързо те `и отговорили, че ако са по-бавни може да ги настигне
някоя бомба, а за нея било опасно, след това я вдигнали и я носили до
края, за да не се изморява. Гледката от раменете на войниците не била
кой знае каква, но Ладри била достатъчно благоразумна да не спори.
В
крайна сметка стигнали до мястото, където трябвало да бъде шефа
Терорист. Двамата войници пуснали момичето на земята пред редица
стройно изправени мъже в бойно снаряжение. Те заговорили в един глас:
-
За нас е чест да ви посрещнем в скромния дом на шефа Терорист,
богоизбрана Галадрим! – и те запели някаква непозната песен, в която се
говорело за някакви звезди и често се повтаряло името на техния Бог
Алах. В следващия миг пред мъжете излезли няколко жени облечени в
типичните шалвари за танци, а от горе били загърнати в пъстри шалове.
Те затанцували красив танц в ритъм с песента, повличайки след себе си и
певците. Всички те били тъй грациозни, че придавали на изпълнението още
по-голямо въздействие над публиката. На Галадрим чак и се насълзили
очите от удоволствие. Изведнъж танцьорите се разделили на две и пред
Ладри излязъл огромен страховит мъж с лула във формата на ракетка-бомба
в устата, той се изправил пред нея и се ухилил добродушно казвайки:
-
К`во става миличка? Алах се явил на моя голям син и му казал, че ще ни
посети едно много красиво момиче, тя била богоизбрана. Също така казал,
че ще трябва да я слушаме. Името на момичето било Галадрим. Твоето как
е?
- Галадрим приятно ми е! – отговорило момичето.
- Лъже!! – викнал единия от придружаващите я войници – Тя каза, че се казва Шайне!
- Вярно ли е? – усмивката на шефа Терорист помръкнала и на нейно място се появил каменен поглед.
-
Аз съм, обаче тези – и Ладри посочила двамата войници до себе си – те
бяха крайно подозрителни и за това предпочетох да не им казвам
истината! Вие поне трябва да разбирате постъпката ми!
-Разбира се, че са подозрителни особенно за човек, който лъже! – озъбил се шефа.
- Мили Боже, как може да си помислите, че лъжа?
- Човек, който споменава Бог просто така, няма начин да не лъже! Войници хванете я!! – изревал шефа Терорист.
За секунди около нея се събрали двайсетина войника с пушки последен модел.

бе на толкова страшна ли Ви приличам, че се събрахте толкова много за
едно малко красиво момиченце? Да не би да очаквате да знам карате? Да
не би да се мислите, че мога да ви превърна в жаби и като сте повече ще
ми е по-трудно да го сторя? Е прави сте мога да правя всичко това, но
като сте толкова много наистина ще ми е по-трудно. – и тя седнала на
земята и рекла – Е хайде, хванете ме, пуу недоверници!!
Войниците я
хванали и понесли на някаде. Галадрим свела глава и се отпуснала в
ръцете им. Направили няколко крачки и Ладри чула за първи път медния
гласец на своя любим, с който `и било отредено да прекара целия си
живот.
- К`о прайте бе що я водите на там? Тряаше да ми я доведете
веднаа щом дойде! – той се преближил до Галадрим, която била обезумяла
от хубостта му. Той бил с тъмна коса сресана небрежно, със светли очи и
стройно, мускулесто тяло. – К`о дзяпаш бе? Дан`си видяла супер модел? –
и той застанал в поза на пикаеща крава.
- Ти си съвършен! – това било единственото, което Ладри успяла да каже, защото припаднала от любов по него.
- Ъ, к`о и стана?
Не
след дълго Галадрим се свестила и видяла, че над нея са се надвесили
шефа Терорист, две жени, трима войника и красивия момък.
- О, какво се случи? – попитала тя.
- Припадна, заради хубостта на моя син. – казал шефа Терорист.
- Ти си много красив! – казала тя и се усмихнала на момчето – И сега какво, още ли искате да ме убивате?
- Не моя син ми обясни всичко. – отвърнал шефа – Та какви ще бъдат първите заповеди богоизбрана Галадрим?
Тъкмо момичето тръгнало да отговаря когато в стаята влезли няколко войника и казали:
- Нападат ни от изток.
- Че къде по на изток от нас? – попитал шефа – Е, няма значение. Подгответе атомната бомба.
- Атомна бомба ли само заради едно нападение? – възмутила се Ладри.
- А ти какво предлагаш?
-
Те сигурно очакват да направите това. Много по-изненадващо би било да
ги предизвикате на дуел с карти Юги О или партия шах или на бой с палци!
- Да бе т`ва е тъпо – намесил се сина на шефа.
- Добре тогава ги помолете да се срещнете двете войски преди битката и ме вземете със себе си!
- Така става. – съгласил се шефа.
След
около час двете войски застанали лице в лице (в случая би отивало
повече израза танкове срещу танкове, защото те били много повече от
хората), а Галадрим между тях. Всичко в нея треперило, но въприки това
тя изпъчила гърди, поела дълбоко дъх и извикала:
- Армията на шефа
Терорист измисли нов начин за водене на война. Чрез този метод няма да
има жертви нито страдащи хора, защото бог не иска неговите чада да
проливат кръвта си!
- Коя си ти жено? – извикал един от противниците.
- Аз съм Галадрим богоизбраната от рода Антихристови. – заявила тя гордо.
- До сега Алах е пращал само мъже месии, защо да ти вярваме?
-
Той е пращал много повече месии, но вие сте си отваряли очите само за
едни от тях. Чиста случайност е, че сте виждали само мъжете. Позволете
ми да ви демонстрирам нещо, което със сигурност ще ви убеди. – тя
разперила ръце към небето и извикала – О Господи покажи онуй твое лице,
което тия хора са нарекли Алах!
Нищо не се случило в продъжение на
пет минути. Първо се чул някой да се смее, след това цялата вража
войска гръмнала в неукротим смях. Галадрим се почувствала ужасно
засрамена. Точно се обърнала да си тръгне когато от небето се чул
гърмеж. Той бил последван от още няколко такива, при последния небето
се разтворило и от там се подала огромна безплътна глава. Тя била
изградена от синя пара, която се вихрила около очите, устата и носа на
Алах.
- Мила моя Галадрим кажи, защо ме повика? – попитал Той с глас напомнящ звука от тъпан в пещера.
- Господи Боже, а.. ъ.. Алах кажи на свойте рожби, че новият начин за водене на битки е абсолютно одобрен от теб.
-
Да така е! Хора слушайте това момиче тя е моята заместничка тук на
земята. Сега ме извинете, но трябва да се занимая с изпълнението на
молитвите пратени до мен. – казал той и изчезнал сред вихър от мълнии и
вятър.
Всички били клекнали на земята и с насълзени очи гледали
небето където до преди секунди седял Бог. След още няколко секунди
всички обърнали погледите си към Галадрим. Един от тях станал и казал:
- Слушаме те богоизбрана Галадрим!
- Новият метод е следният:
1- Воюващите да са двама, ако са повече да се изберат само двама, които да представляват останалите.
2- избраните двама трябва да танцуват на песен избрана от случаен минувач.
3- По време на танца не трябва да се разменят обиди.
4-
Накрая най-добрия танцьор ще бъде оценен отново от случаен минувач.
Избрания ще донесе победа на своя отбор или на самия себе си.
5- Случайния минувач трябва наистина да е случаен.
6- Най-важното, повече никога да не се използват оръжия за убиване на хора и животни освен селекционираните специално за храна.
Всички седяли и слушали в захлас.
-
Шефе Терорист обявявам ти война по новия метод! – и противниковият
командващ излязъл напред и застанал в танцова поза – Хайде този път ти
богоизбрано кажи каква да бъде музиката?
- Добре нека бъде песента с
която Шакира изгря! – всички извикали в съгласие. Ладри щракнала с
пръсти и песента зазвучала силно над полето.
Шефа терорист също
излязъл и започнал да кърши снага в буен кючек. Всички много се
забавлявали, а накрая на песента в танца се включили и войниците.
Когато състезанието приключило никой вече не мислел за враждата от
преди.
Галадрим била много доволна от това, което измислила и се
радвала от цялото си сърце, че около нея имало толкова щастливи хора и
най важното тя била виновна за тяхното щастие. Тя толкова много се
смеела, че започнала да се тресе толкова силно че се събудила.
Изненадата била огромна. Тя си седяла в своето легло и всичко
показвало, че е спала в него доста дълго време.
- О не, да не би
всичко да е било сън?! – Ладри захлюпила с раце лицето си и изхленчила
– А всичко бе толкова истинско! За миг си помислих, че съм направила
нещо добро и полезно! А и онзи, сина на шефа Терорист колко хубав беше!
– тя станала и тръгнала при радителите си с надежда, че ще `и кажат, че
я е нямало дълго време.
Тя слязла на долния етаж и заварила родителите си на масата да закусват.
-
Хайде де миличка много спиш, днес е бала ти трябваше да си станала
вече! – казала майка `и и я подбутнала да седне на стола до тях – Какво
сънува мила цяла нощ гавори някакви неща?
- Аз тук ли бях?
- А къде да си – попитал бащата.
-
Да разбираси. Не ми обръщайте внимание! – казало момичето и изведнъж
чуло познат глас от телевизора, обърнала се и видяла, че това е шефа
Терорист – Този го познавам!!! – скочила радостно тя – Тати усили!
-
.... Много благодаря на богоизбраната Галадрим за дето ни свърза с Бог
и за дето измисли нов начин за водене на войни! Сега всички воюват и са
много щастливи! Много те обичаме момиче! Моят син също много те обича и
за това ще дойде при теб всеки момент!
- Какво си правила при тия хора Галадрим?! – ядосъл се бащата.
Галадрим
им разказала на бързо всичко и точно когато свършила на вратата се
звъннало. Ладри изтичала и отворила. Пред нея се изправил прекрасния
син на шефа Терорист.
- К`во ста`а куки? – по питал той преди тя да се хвърли на врата му.
След
дълаг разговор между четиримата, чиято тема била намеренията на младежа
към обичаната им дъщеря, се разбрало, че той иска да се ожени за
Галадрим. След предложението момичето заявило, че иска да отиде на бала
с бъдещия си съпруг. Така и станало. Тя се облякла в чудна златна
рокля, а той в сребърен костюм. Двамата били много красиви и засенчили
всички на бала. След училищното празненство вдигнали грандиозна свадба,
на която присъствали всички. Специално за бедните новата двойка
направила огромно дарение. След свадбата тръгнали на меден месец в
който помагали на всички имащи нужда. Този меден месец всъщност
продължил много дълго и те все още не са се върнали, но със сигурност
живеят някъде на много хубаво място и са много, много щастливи.
Поуката от тази приказка е следната:
„ Винаги има начин нещата да се оправят, само трябва малко въображение”.
avatar
Bubsi
упорит
упорит


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Педя човек

Писане by Cveti789 on Сря 08 Окт 2008, 22:33

Живеели двамина стари хора – мъж и жена. Те си имали сламена колибка
с щъркелово гнездо на покрива, имали си и два вола: единият – сляп, а
другият – куц, имали си една нива, три години неорана. Само дете си
нямали, затуй им било криво и мъчно.
Една сутрин старецът рекъл на жена си:
– Бабо, днес отивам да изора нивата. Смятам да пръсна малко
просо, че като порасте и узрее – ще дойдат птички да го клъвнат. Щом
накацат и почнат да го кълват, аз ще хвърля рибарската си мрежа отгоре
им, ще хвана десетина-петнайсет, ще им направя клетки и ще ги занеса на
пазара да ги продам. Какво мислиш – добре ли съм решил?
– Много ти е добро решението, само че за обед няма какво да ти
наготвя. Я иди по-напред да хванеш малко рибица, пък сетне ще вървиш да
ореш.
Слязъл старецът към реката и хвърлил мрежата си в един дълбок
вир. Изтеглил я: цяла торба рибки златоперки. Хвърлил повторно и що да
види: в мрежата шава едно малко момче, педя високо, с цървулки и
мустачки.
– Добро утро, тате! – викнало момчето.

– Кое си ти? – попитал старецът.

– Аз съм твоят син. Стоях под един камък и чаках някоя бабичка
да ме измъкне и да ме отнесе в твоята колиба. Чаках, чаках, мустаци ми
пораснаха – но никой не дойде. Излязох да се поразходя във водата и ти
ме хвана в мрежата. Хайде да ме водиш у дома, че не зная пътя!
Навел се старецът, взел мустакатото момче от мрежата, мушнал
го в торбата при рибата и го отнесъл. Бабичката, като го видяла, много
се зарадвала:
– Ох, на мама – викнала тя, – то си ми има вече мустачки! Ще го наречем Педя човек.

Дядото се порадвал на сина си, помилвал го по главичката и
заминал на оран. На обед Педя човек тръгнал да носи на баща си чорбица
в едно менче. Като стигнал на нивата – бащата го съзрял, спрял воловете
и седнал в браздата да сърба топла чорбица. Педя човек се повъртял
малко насам-нататък, сетне се хванал за опашката на единия вол,
покатерил се на гърба му, пропълзял към ухото му и влязъл вътре. Викнал
силно:
– Дий!

Волът потеглил. Тръгнал и другият. Захванал Педя човек да оре
наместо баща си. Теглил една бразда. права като свещ, теглил втора,
почнал да свирука.
– Тате – викнал той на стареца, – ти си полегни под крушата,
пък аз ще изора нивата. Ако някой мине и поиска да ме купи – ти ме
продай, не се бой. Вземи парите, а сетне аз пак ще се върна.
Легнал старецът и задрямал. По едно време се задал един богат
търговец и се смаял: орачът спи под крушата, а воловете сами вървят и
орат. Де се е видяло такова нещо!
– Хей – викнал той, – какво е туй чудо? Старецът се надигнал и попитал:

– Какво има?

– Не мога да се начудя как могат воловете сами да орат! – отвърнал търговецът.

– Ако си отвориш хубаво очите, ще видиш, че воловете не орат сами, а син ми ги кара.

– Де го? – още повече се смаял търговецът.

– Ей го там в ухото на вола.

Търговецът приближил до воловете, втренчил се, разгледал мустакатото момче и почнал да се моли:

– Продай ми го!

– Колко даваш? – попитал старецът.

– Сто жълтици.

– Дай парите.

Начел търговецът парите и прибрал Педя човек. Мушнал го във
външния джоб на палтото си и тръгнал. По пътя Педя човек прогризал като
мишка широка дупка в джоба, спуснал се неусетно на земята и се мушнал в
храсталака. А търговецът отминал. Педя човек прекосил гората, излязъл
навън. Стигнал до един мост. Нощта била вече настъпила. Прибрал се Педя
човек под моста да спи, като решил на другия ден да си продължи пътя.
Тъкмо затворил очи, ето че пристигнали под същия мост трима разбойници.
– Тая нощ – рекъл първият – ще откраднем единия от двата вола на оня, дето живее накрай село, съгласни ли сте?

– Съгласни сме! – отговорили другите двама.

– Вземете и мене, братя! – обадил се Педя човек в тъмнината.

– Кой си ти? – трепнали крадците и втренчили очи. Като видели малкото човече, те плеснали с ръце и викнали:

– Тъкмо ти ни трябваш! Ние за такъв мъничък човек земята дерем.
Ще влезеш през ключовата дупка в обора на къщата, дето е накрай село,
ще отключиш вратата и ще изведеш единия вол, а ние ще те чакаме вън.
Речено – сторено. Отишли разбойниците в къщата накрай село,
помогнали на Педя човек да влезе през ключовата дупка и притихнали в
тъмнината. По едно време Педя човек надал вик отвътре, колкото му глас
държи:
– Братя разбойници, кой вол да открадна – белия или черния?

– Мълчи, дребосъче мустакато – зашепнали разбойниците, – изведи черния!

Педя човек извел черния вол. Крадците го подкарали към гората,
заклали го, одрали му кожата и си го разделили. На Педя човек дали
шкембето. Дигнали се бърже и си отишли. Педя човек слязъл в близката
долчинка, измил хубаво шкембето, мушнал се вътре на топло и заспал.
Същата нощ в долчинката пристигнал гладен вълк, Като съзрял шкембето,
той подскокнал, отворил уста и го налапал. Педя човек се събудил в
корема на вълка. Потъркал очи и почнал да се разхожда. Мръднал към
устата на вълка и погледнал през зъбите. Било пладне. Насреща, под една
орехова сянка, пладнувало цяло стадо овце, а овчарят и кучетата спели.
Вълкът тихо приближил към едно крехко агънце. Тъкмо когато посегнал да
го удуши, Педя човек се развикал:
– Овчарко, ставай, че вълкът грабна агнето ти!

Овчарят скокнал и насъскал кучетата си. Те връхлетели върху
вълка. Вълкът се втурнал към гората и едва се отървал от силните
овчарски кучета. Когато стигнал в храсталаците, почнал да дебне един
заек, но щом наближил, Педя човек пак се развикал:
– Зайко, бягай! Отиде ти кожухчето!

Заекът побягнал. Вълкът тогава продумал:

– Кой си ти, дето се разхождаш в моя корем и плашиш плячката ми?

– Аз съм Педя човек.

– Какво искаш от мене?

– Искам да ме заведеш у дома при майка ми и при баща ми.

– Къде живеят те?

– Хе там, в долното село.

Вълкът подвил опашка и се спуснал надолу. Пристигнал в село,
прескочил плета и влязъл в двора на колибата, гдето живеели бащата и
майката на Педя човек.
Педя човек си подал главата през вълчата уста и викнал:

– Тате, мале, удрете вълка, ама гледайте корема да не биете, защото ще ми строшите кокалите!

Дядото грабнал секирата и се втурнал. Подире му изскочила и
бабичката с кобилицата. Тупа-лупа – убили вълка. Разпрали му корема и
извадили Педя човек.
– Как сте? – попитал Педя човек и си засукал мустака.

– Добре сме – отвърнали старците. – Тебе чакахме.

– Вие сте добре – рекъл Педя човек, – но аз не съм, защото нямам топла дрешка. А иде зима.

– Лесна работа! – рекъл старецът и одрал кожата на вълка. А бабичката взела една губерка и му ушила хубаво меко кожухче.
avatar
Cveti789
Модератор
Модератор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert ЩАСТЛИВИЯТ ПРИНЦ

Писане by Дени :) on Съб 11 Окт 2008, 14:03

ЩАСТЛИВИЯТ ПРИНЦ



Високо над града, върху стройна колона се издигаше статуята на Щастливия принц. Той целият беше покрит с тънки листа от чисто злато, за очи имаше два ярки сапфира и голям червен рубин блестеше върху дръжката на неговия меч.
Всички много му се възхищаваха.
- Той е хубав като петле на ветропоказалец – забеляза един от градските съветници, който искаше да се спечели име като ценител на изкуството. – Но не е чак толкова полезен – добави той от страх, че хората ще го сметнат за непрактичен, какъвто всъщност беше.
- Защо не си като Щастливият принц? – запита една разсъдлива майка малкото си момче, което плачеше, без да знае защо. – На щастливият принц и на ум не му идва да плаче за нещо!
- Радвам се, че има на света някой, който да е напълно щастлив – промърмори един разочарован човек, загледан в чудната статуя.
- Той е същински ангел! – възкликнаха децата от сиропиталището, когато излязоха от катедралата, с яркочервени наметала и чисти бели престилки.
- Отде знаете? – рече учителят по математика. – Вие никога не сте виждали ангел.
- А, разбира се, че сме виждали, в нашите мечти! – отговориха децата, а учителят по математика се навъси и доби много строг вид, понеже не одобряваше децата да мечтаят.

Една вечер над града прелетя малко лястовиче. Приятелите му бяха заминали за Египет преди шест седмици, но то беше останало, защото беше влюбено в най-прекрасната тръстика. Беше я срещнало рано през пролетта, когато летеше надолу по реката подир голяма жълта пеперуда, и толкова хареса тънкото кръстче на тръстиката, че спря, за да й заговори.
- Мога ли да те залюбя? – попита лястовичето, което обичаше да пристъпя направо към въпроса, и тръстиката му направи дълбок поклон. То започна да я обикаля, като допираше водата с крила и правеше сребристи кръгове по повърхността. Това беше неговото ухажване и то трая през цялото лято.
- Каква смешна обич! – чуруликаха другите лястовички. – Тя няма пари, а има толкова много роднини. – И наистина реката беше пълна с тръстики. После дойде есента и всичките птички отлетяха.
След като те заминаха, лястовичето се почувства самотно и започна да се отегчава от своята любима.
- Тя не умее да води разговор – каза птичката – и се страхувам, че е голяма кокетка, защото непрекъснато се задява с вятъра! – И действително, щом вятъра подухнеше, тръстиката правеше най-грациозни поклони. – Признавам, че има склонност към домашен живот – продължи лястовичето, - но аз обичам да пътувам, следователно жена ми също би трябвало да обича пътуването.
- Ще дойдеш ли с мене? – попита я най-сетне то, но тръстиката поклати глава: тя беше твърде привързана към своя дом.
- Ти си се подигравала с мене! – извика лястовичето. – Аз заминавам за пирамидите. Сбогом! – И то отлетя.
То летя целия ден и надвечер пристигна в града.
- Къде ли да се настаня? – каза си то. – Надявам се, че градът е направил приготовления.
Тогава вида статуята на високата колона.
- Ще се настаня тука! – възкликна лястовичето. – Това е чудесно място с много чист въздух. – И кацна точно между краката на Щастливия принц.
- Аз си имам златна спалня – каза си тихичко то и се приготви да заспи, но едва бе сложило глава под крилото си, когато отгоре му падна една капка.
- Чудно нещо! – възкликна лястовичето. – В небето няма нито едно облаче, звездите са съвсем ясни и ярки и въпреки това вали. Климатът на Северна Европа е наистина ужасен. Тръстиката обичаше дъжда, но това беше само поради нейния егоизъм.
В този миг падна втората капка.
- Каква е ползата от една статуя, ако не може да те запази от дъжд? – каза лястовичето. – Трябва да потърся някой хубав комин с шапка. – И реши да отлети.
Но преди още да разпери крила, трета капка падна върху му, то погледна нагоре и видя... О, какво видя то?
Очите на Щастливия принц бяха пълни със сълзи и сълзи се стичаха по златните му бузи. В лунната светлина лицето му бе тъй прекрасно, че малкото лястовиче се изпълни със съжаление.
- Кой си ти? – попита то.
- Аз съм Щастливия принц.
- Защо плачеш тогава? – попита лястовичето. – Ти ме измокри цялото.
- Когато бях жив и имах човешко сърце – отговори статуята, - аз не познавах сълзите, защото живеех в Двореца на безгрижието, където на скръбта е забранено да влиза. Денем играех с другарите си в градината, а вечер водех танците в голямата зала. Градината беше заградена с висока стена, но никога не ми е дошло на ум да запитам какво има отвъд стената, понеже всичко около мен бе тъй красиво. Моите царедворци ме наричаха Щастливия принц и аз действително бях щастлив, ако удоволствието може да се сметне за щастие. Тъй живях и тъй умрях. А сега, след като умрях, те ме поставиха тук горе, така високо, че мога да видя цялата грозота и цялата нищета на моя град, и при все че сърцето ми е от олово, не мога да не плача.
“Как нима не е целия в злато?” – помисли си лястовичето. То бе твърде учтиво, за да направи каквато и да било лична забележка на глас.
- Далече оттук – продължи статуята, - далече оттук, на малка уличка има бедна къща. Един от прозорците е отворен и през него се вижда жена седнала до масата. Лицето й е слабо и изпито и тя има загрубели червени ръце, целите избодени с игла, защото е шивачка. Тя бродира цвета върху сатенена рокля, която най- хубавата почетна дама на кралицата ще носи на следващия дворцов бал. На одър в ъгъла на стаята лежи болно нейното момченце. То има огън и се моли за портокали. Майката не може да му даде нищо друго освен речна вода и то плаче. Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче, няма ли да й занесеш рубина от дръжката на моя меч? Краката ми са прикрепени към тоя пиедестал и аз не мога да мръдна.
- Мене ме чакат в Египет – каза лястовичето. – Приятелите ми подхвърчат нагоре-надолу по Нил и си приказват с големите цветове на лотоса. Скоро ще отидат да спят в гробницата на великия цар. Самият цар е там в шарения си ковчег. Той е увит с жълто платно и балсамиран с миризливи билки... На врата му има огърлица от бледозелен нефрит, а ръцете му приличат на изсъхнали листи.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, - няма ли да останеш тук при мен една нощ и да бъдеш мой пратеник? Момчето е тъй жадно, а майката толкова тъжна!
- Аз май не обичам момчета – отговори лястовичето. – Миналото лято, докато живеех на реката, там имаше две груби момчета, синове на воденичаря, които все ме замеряха с камъни. Разбира се, те нито веднъж не ме улучиха: ние, лястовичките, летим твърде добре за такова нещо, а освен това аз принадлежа към семейство, прочуто със своята ловкост; но все пак това бе проява на непочитание.
Ала Щастливия принц имаше толкова скръбен вид, че малкото лястовиче го съжали.
- Тука е много студено – каза то,- но аз ще остана при тебе за една нощ и ще бъда твой пратеник.
- Благодаря ти, малко лястовиче – рече принцът.
И тъй лястовичето изкълва големия рубин от меча на принца, стисна го в човката си и полетя над покривите на града.
То мина край камбанарията на катедралата, където имаше ангели, изваяни от бял мрамор. Мина край двореца и чу звук на танци. Едно прекрасно момиче излезе на балкона със своя любим.
- Колко чудесни са звездите – каза й той – и колко чудесна е силата на любовта!
- Надявам се, че роклята ми ще е готова навреме за дворцовия бал – отвърна му тя. – Поръчала съм да избродират на нея цветя, но шивачките са тъй мързеливи!
Лястовичето мина над реката и видя фенерите, закачени по мачтите на корабите. Мина над гетото и видя старите евреи да се пазарят един с друг и да отмерват злато в медни везни. Най-после стигна до бедната къща и надзърна вътре. Момчето се мяташе трескаво на леглото си, а майката беше задрямала, толкова бе уморена. Лястовичето подскочи вътре и сложи големия рубина на масата до напръстника на жената. След това леко закръжи около леглото, за да повее с крилца на челото на момчето.
- Колко ми е хладно! – каза то.- Сигурно започвам да оздравявам. – И се унесе в сладка дрямка.
Тогава лястовичето се върна при Щастливия принц и му разказа за стореното.
- Интересно – забеляза то, - сега ми е съвсем топло. Макар че е толкова студено.
- То е, защото си извършил добро дело – каза принцът.
Малкото лястовиче се замисли и след това заспа. От мислене винаги му се приспиваше.
Когато се съмна, то отлетя при реката и се окъпа.
- Какво забележително явление! – възкликна професорът по орнитология, който минаваше по моста. – Лястовичка зиме! – И написа за това дълго писмо до местния вестник. Всички го цитираха, понеже беше пълно с думи, които не можеха да разберат.
- Довечера потеглям за Египет каза лястовичето и се развесели при тая мисъл. То посети всички обществени паметници и дълго седя на върха на черковния покрив. Където и да отидеше, врабчетата чирикаха и си казваха едно на друго: “ Какъв именит чужденец!” – и това му доставяше много голямо удоволствие.


...................................
avatar
Дени :)
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert ЩАСТЛИВИЯТ ПРИНЦ

Писане by Дени :) on Съб 11 Окт 2008, 15:54

Когато месецът изгря, то се върна при Щастливия принц.
- Имаш ли някакви заръки за Египет? – извика то. – Аз вече тръгвам!
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – промълви принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Мене ме очакват в Египет – отговори лястовичето. – Утре приятелите ми ще отлетят нагоре, към втория праг. Речният кон се излежава там сред тръстиките, а на голям гранитен трон седи богът Мемнон. Цяла нощ той наблюдава звездите и щом блесне Зорницата, надава вик на радост, а след това отново млъква. По пладне жълтите лъвове слизат на брега да пият. Те имат очи, зелени като берили, и на ревът им е по-силен от рева на прага.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – заговори принцът, - далече в другия край на града виждам един младеж в таванска стая. Той се е навел над писмена маса, трупана с книжа, а в малка чашка до него има китка повехнали теменуги. Косата му е кестенява и пръхкава, устните му са червени като нар, а очите – големи и замечтани. Той се мъчи да довърши една пиеса за директора на театъра, но му е твърде студено, за да продължи да пише. В огнището няма огън, а той е премалял от глад.
- Ще остана при тебе още една нощ – каза лястовичето, което всъщност имаше добро сърце. – И на него ли ще занеса рубин?
- Уви! Нямам вече рубини – отговори принцът. – Единственото, което ми е останало, са моите очи. Те са направени от редки сапфири, донесени от Индия преди хиляда години. Изтръгни едното от тях и му го занеси. Той ще го продаде на бижутера, ще си купи храна и дърва и ще довърши пиесата.
- Скъпи принце не мога да направя това – каза лястовичето и заплака.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна едното око на принца и отлетя към таванската стаичка на студента. То се стрелна през нея и се озова вътре. Младежът беше заровил глава в ръцете си и не чу как запърхаха крилата на птичката, а когато вдигна очи, видя прекрасния сапфир, оставен върху повехналите теменужки.
- Хората започват да ме ценят! – възкликна той. – Това е от някои голям почитател. Сега мога да завърша пиесата си! – И съвсем се развесели.
- На другия ден лястовичето отиде на пристанището. Там кацна върху мачтата на голям кораб и загледа как моряците вдигат с въжета големи сандъци от трюма. “А-у-у-у руп!” – извикваха те, когато всеки сандък се изкачваше горе.
- Аз отивам в Египет! – високо възкликна лястовичето, но никой не му обърна внимание и когато изгря месецът, то се върна при Щастливия принц.
- Дойдох да се сбогувам – извика то.
-Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, - няма ли да останеш при мене още една нощ?
- Вече е зима – отговори лястовичето – и скоро ще завали студеният сняг. В Египет слънцето огрява зелените палми, а крокодилите се излягат в калта и мързеливо гледат наоколо си. Моите приятели вият гнезда в храма на Баалбек, а розовите и бели гълъби ги наблюдават и си гукат един на друг. Скъпи принце, аз трябва да те напусна, но никога не ще те забравя и другата пролет ще ти донеса пак два прекрасни скъпоценни камъка вместо тези, които ти подари. Рубинът ще бъде по-червен от червена роза а сапфирът ще е син като безкрайното море.
- Долу на площада – заговори Щастливия принц – стои малка кибритопродавачка. Тя е изтървала кибрита в канавката и той се е развалил. Баща й ще я бие, ако се върне в къщи без пари, и тя плаче. Изтръгни и другото ми око и й го дай, тогава баща й няма да я бие.
- Аз ще остана с тебе още една нощ – каза лястовичето, но не мога да ти изтръгна окото. Ти тогава ще си съвсем сляп.
- Лястовиче, лястовиче, малко лястовиче – рече принцът, - направи, каквото ти заповядвам!
Тогава лястовичето изтръгна другото око на принце и се стрелна с него надолу. То изви край кибритопродавачката и пусна скъпоценния камък в дланта й.
- Какво хубаво стъкълце! – извика момиченцето и засмяно изтича към дома си.
Тогава лястовичето се върна при принца.
- Сега си сляп – каза то, - затова ще остана при теб завинаги.
- Не малко лястовиче – възрази бедният принц, - ти трябва да отидеш в Египет.
- Ще остана при теб завинаги – каза лястовичето и заспа в неговите крака.
Целият следващ ден то седя върху рамото на принца и му разправя приказки за това, което бе видяло в чужди страни. Разказа му за червените ибиси, които стоят в дълги редици по бреговете на Нил и хващат златни рибки с човките си; за сфинкса, който е стар колкото света и живее в пустинята, и знае всичко; за търговците, които крачат бавно до камилите се с кехлибарени броеници в ръце; за царя на Лунните планини, който е черен като абанос и се кланя на голям кристал; за огромната зелена змия, която спи на една палма и двадесет жреци я хранят с медени питки; и за пигмеите, които кръстосват голямо езеро върху широки плоски листа и вечно воюват с пеперудите.
- Скъпо малко лястовиче – каза принцът, - ти ми разказваш за необикновени неща, но много по-необикновени от всичко друго са нещастията на хората. Няма по-неразгадаема тайна от страданието. Обиколи моя град, малко лястовиче, и ми разкажи каквото видиш.
Лястовичето литна над града и видя богатите да се веселят в прекрасните си къщи, а просяците да седят под портите им. Прелетя през тъмни улички и видя бледите лица на изгладнели деца, които гледаха равнодушно тъмните улици. Под свода на един мост две момченца лежаха прегърнати и се мъчеха да се стоплят.
- Колко сме гладни! – мълвяха те.
- Не бива да лежите тука! – закрещя им пазачът и те излязоха на дъжда.
Тогава лястовичето се върна и разправи на принца какво беше видяло.
- Аз съм покрит с чисто злато – каза принцът, - трябва да го свалиш лист по лист и да го дадеш на моите бедни: живите винаги мислят, че златото може да ги направи щастливи.
И лист по лист лястовичето сваляше чистото злато, докато Щастливия принц стана съвсем сив и грозен. Лист по лист носеше то чисто злато на бедните и бузките на децата порозовяха, и те се смееха и играеха на улицата.
- Сега си имаме хляб! – викаха те.
После заваля сняг, а след снега дойде студът. Улиците изглеждаха така, сякаш бяха направени от сребро – тъй светеха и блестяха; дълги ледени висулки, като кристални кинжали, висяха от стрехите на къщите, всички ходеха облечени с кожи, а малките момченца носеха алени шапки и се пързаляха по леда.
На бедното лястовиче му ставаше все по-студено и по-студено, но не можеше да остави принца – то го обичаше твърде много. То кълвеше трохички пред вратата на хлебарницата, когато хлебарят не гледаше, и се мъчеше да се стопли, като пляскаше с крила.
Но най-после разбра, че ще умре. Силите му стигнаха само колкото да подхвръкне още веднъж до рамото на принца.
- Сбогом принце! – пошепна то.- Ще ми позволиш ли да ти целуна ръка?
- Радвам се, че отиваш най-после в Египет, малко лястовиче – каза принцът, - ти се застоя тука твърде дълго, но трябва да ме целунеш по устните, защото те обичам.
- Аз не отивам е Египет – отговори лястовичето. – Аз отивам в Дома на смъртта. Смъртта е сестра на съня, нали?
И то целуна Щастливия принц по устните и падна мъртво в краката му.
В този миг странно пращене прозвуча вътре в статуята, сякаш нещо се беше счупило. Работата бе там, че оловното сърце се беше разцепило точно наполовина. Денят наистина бе ужасно мразовит.
Рано на другата сутрин кметът прекосяваше площада, придружен от общинските съветници. На минаване покрай колоната той вдигна очи към статуята:
- Боже мой! Колко жалък изглежда Щастливия принц! – каза той.
- Колко жалък наистина! – възкликнаха общинските съветници, които винаги се съгласяваха с кмета, и се приближиха да го разгледат.
- Рубинът е паднал от неговия меч, очите му ги няма и вече не е златен – забеляза кметът. – Всъщност той почти не се различава от просяк!
- Той почти не се различава от просяк – повториха общинските съветници.
- А ето и някакво мъртво птиче в краката му! – продължи кметът. – Ще трябва да издадем наредба, че на птичките е забранено да умират тука. – И градския писар си взе бележка за предложението.
Така смъкнаха статуята на Щастливия принц.
- Понеже не е красив, не е вече и полезен – каза професорът по изящни изкуства в университета.
След това стопиха статуята в една пещ, а кметът свика общинския съвет на заседание, за да реши какво да прави с метала.
- Трябва, разбира се, да направим нова статуя – каза той, - и това ще бъде моя статуя.
- Моя статуя – каза всеки един от общинските съветници и те се скараха.
- Чудно нещо – каза надзирателят на работниците в леярната. –Това счупено оловно сърце не ще да се стопи в пещта. Трябва да го изхвърлим.
И те го хвърлиха на бунището, където лежеше мъртвото лястовиче.
- Донеси ми двете най-скъпоценни неща в града – каза бог на един от своите ангели и ангелът му донесе оловното сърце и мъртвата птичка.
- Правилно си избрал – рече бог, - защото в моята градина това птиченце ще пее за вечни времена, а Щастливия принц ще ме възхвалява в златния ми град


ОСКАР УАЙЛД

_________________
MumForever!!.. .. COM..
--------------
Моля, не забравяйте да прочетете [You must be registered and logged in to see this link.] и [You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Дени :)
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Силният лъв и малката мишка

Писане by Dani on Съб 11 Окт 2008, 18:17

Един ловец хванал с клопка в гората лъв, вързал го с въже и пратил
другарите си в града да купят синджир, за да вържат още по-здраво
силното животно. Лъвът бил вързан за един дъб. Той ревал страшно,
дърветата се превивали от гласа му, копал с краката и изровил всичко
наоколо.
А близо до корена на дъба имало дупка. А в дупката една мишка се
сгушила, изплашена от рева. По едно време, когато лъвът се уморил да
реве и да копае с краката си, мишката излязла да види какви са тия
ревове. Поразгледала насам-натам и като не видяла нищо, попитала лъва,
а той замахнал с опашката си и рекъл сърдито:
– Махни се, гадино, и ти ли сега се намери да дойдеш?
Мишката се уплашила и се прибрала в дупката си, ала не могла
дълго да устои и пак излязла, но лъвът и тоя път я прогонил. Трети път
излязла мишката из дупката си и тихо рекла на лъва:
– Кажи ми, приятелю, от какво имаш нужда? Може би ще ти помогна!
Лъвът изръмжал:
– Не видиш ли какво ми е? Хванаха ме едни ловци, вързаха ме с
това въже и пратиха едного в града да донесе синджир, за да ме вържат
по-здраво и да ме водят из градовете, за да ми се смеят и подиграват
всички. Който ме види, все ще рече: “Значи, и царят на животните може
да стане за посмешище?” Какво можеш да ми помогнеш ти, като си толкова
малка и слабичка?
– Та това ли ти било мъката? Защо не ми каза по-рано? – попитала мишката. – Ей сега ще видиш как ще те спася.
Мишката се хвърлила на врата на лъва и “кръц, кръц, кръц“, прегризала въжето.
– Бягай сега, лъвчо! – извикала мишката щастлива.
А лъвът, щом се видял свободен, хукнал да бяга и се чудел: “Как
можа да се случи така! Аз, такъв голям и силен лъв, цар на всички
животни, страшилище за малки и големи, какво стана с мен! Какво дойде
до главата ми! Какво време доживях, та сега да се имам длъжник на една
нищо и никаква мишка! Как се случва така, че и най-силният и могъщ не
знае откъде може да му дойде помощ! Затова трябва винаги и с всички – и
с малки, и с големи – да бъдеш всякога приятел.”

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Торба жълтици

Писане by cveti555 on Съб 11 Окт 2008, 18:38

Един старец отишъл в гората за дърва. Намерил едно кухо дърво, размахал
секирата и тупа-лупа, съборил го на земята. Като се заловил да го цепи,
в кухината му намерил една кожена торба, пълна с жълтици. Зарадвал се
на късмета си, натоварил цепениците на колата, окачил торбата с
жълтиците на ритлата и повел воловците към дома си. Вървял старецът и
си мислел:

– Намерих аз парите, но гората не е моя. И кухото дърво не е мое.
Отде накъде парите пък да са мои? Те са чужди. Ако съм човек на място,
ще издиря стопанина им и ще му ги дам, защото от чужди пари прокопсия
няма.
Не щеш ли, на среща му се задал един сиромах човек, дрипав до немай-къде, разтревожен, запъхтян.


– Откъде идеш, побратиме? – викнал сиромахът.


– От гората – отвърнал дърварят. – Защо питаш?


– Да си намерил нещо?

– Намерих – кимнал с глава старецът.


– Слава богу! – зарадвал се дрипавият. – Аз, брате, имах само една
юница, но ме натисна голяма сиромашия и реших да я продам. Отзарана я
откарах на пазара, добра цена й дадоха, тръгнах си и де да знам как, по
пътя съм изтърсил торбата с парите. Като луд съм тичал до тука. Къде е
торбата ми?

– Ей там, закачил съм я на ритлата.

Сиромахът се втурнал към торбата. Бръкнал с две ръце вътре,
нагребал жълтиците, погледнал ги, но мигом пак ги изтърсил в торбата
като опарен.

– Не са мои – рекъл, – моите бяха бели, а тези са жълти.


– Чудно – замислено проговорил дърварят, – какви може да са тези, дето ги намерих?


– Крадени! – отсякъл сиромахът.


– Кой ги е задигнал?


– Крадците.


– А къде са крадците?


– В гората, къде другаде? – извикал сиромахът и хукнал по-нататък да търси своята торба.

Старецът се прибрал у дома си и рано на другата сутрин метнал
торбата с намерените пари на тоягата си, емнал пътя, че в гората – да
търси крадците. В най-затънтените дебри забелязал светлинка. То било
огън. Като приближил край огъня, заварил десетина души – надянали един
овен на шиш – въртят го над жаравата.

– Добър ви ден! – поздравил старецът.


– Добре си дошъл! – отвърнал един от горските хора. – Ти, дядо, по каква работа ходиш?


– Тръгнал съм да търся крадците. Да не сте вие?


– Имаш грешка. Тука крадци няма – обадил се главатарят на горските хора.


– А вие какви сте?


– Ние сме хора хайдути. Излезли сме в гората да закриляме
сиромасите и да наказваме народните изедници. А ти поседни да си
отпочинеш и да опиташ нашия овен! – поканил го главатарят.

Старецът подвил крак, нахранил се, благодарил на домакините и на тръгване попитал:


– Кажете ми, братя, къде мога да намеря крадците?


– В дворците, там са крадците! – отвърнал войводата.

Старецът се дигнал, излязъл от гората и се спуснал към големия
град. Отишъл право в царския дворец. Влязъл вътре. Там заварил десетина
големци, в позлатени дрехи облечени. Събрали се на съвет.

– Добър ви ден! – поздравил ги старецът.


– Ти какво търсиш тука? – гневно го посрещнал един брадат царедворец.


– Крадците търся.


– Какви крадци? – скочил на крака брадатият и от очите му започнали да изскачат искри.


– Ония, дето са задигнали ей тази торба. Аз я намерих в едно кухо дърво.


– Какво има вътре? – надникнал големецът.


– Жълтици.


– Жълтици ли? – посегнал брадатият. – Дай я тука!


И като прибрал торбата, той намигнал на другарите си и захванал да тика стареца към вратата.


– Ти, дядо, – рекъл, – нямаш работа тука. Иди да търсиш крадците
вън от царския дворец, защото ние сме най-честните. Додето намериш
крадците, ние ще ти вардим парите. Тука те са на сигурно място. Точно
подир една година ела да си получиш торбата.
Отишъл си старецът и цяла година ходил насам-натам да пита за
крадците. Като се изтърколила годината, той пак похлопал на царските
врати. А големците пак били събрани на съвет.

– Годината мина – рекъл им старецът, – върнете ми торбата с жълтиците.


– Годината мина, но ти, старче, закъсня – дигнал се пак оня,
брадатият. – Аз ти казах да се явиш тука след една година, а ти
пристигаш след една година и един ден. Значи просрочил си. Губиш
торбата. Хайде, махай се, че имаме работа.

Старецът излязъл вън, почесал се по тила и рекъл:


– Право ми казаха хайдутите. Тука са били най-опасните, ония, дето и крадат, и лъжат.
avatar
cveti555
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Бягството на животните в гората

Писане by Dani on Съб 11 Окт 2008, 18:59

Един вол работил на господаря си много години вярно и търпеливо.
Живеел и се надявал, че като остарее, стопанинът му ще го храни добре и
ще го остави да почива и да умре мирно и тихо. Но се излъгал. Когато
остарял, с голяма мъка теглил ралото и тежките кола. Впрягали го да
вършее по цял ден, като му поставяли зобница на устата, та да не яде от
житото, което вършал. Горкият вол търпял и си мислел: „Когато свършим
хармана и засеем есенното семе, стопанинът ще ме освободи да си почина.
Нима не вижда, че вече нямам сили да вървя, а камо ли да ора и да тегля
колата!“
Но когато свършила вършитбата, волът зачул един ден как стопанинът
казвал на децата си: „Като засяхме вече, старият вол не е за работа.
Много остаря, омършавя, не ще може да изкара зимата и на лято пак да
работи. По-добре е да го заколим и да направим от него пастърма и
суджуци.“
Волът, като зачул това, рекъл си: „Неблагодарни човече! Толкова
години ти работих търпеливо и най-после, като остарях и измършавях,
вместо да ме помилваш и да ме оставиш да умра спокойно от старините си,
искаш да ме колиш! Че какво зло ти направих? Колата ти натоварена ли не
изтеглих, нивите ти ли не орах, от които жънеше добра пшеница и
царевица и хранеше чедата си и продаваше скъпо на пазара? Хармана ти ли
не вършах, дето ми завързваше устата, та да не хапна ни зрънце от
житото, което сам съм орал и прекарвал? И когато много остарях, ти,
вместо да ме оставиш да почивам, бодеш ме с остена и ми направи кожата
на решето! И сега не ме оставяш да умра спокойно, а искаш да ме колиш!
Не, това не е вече за търпяване! Ще избягам от тебе и ще отида в гората
на свобода!“
Така намислил старият вол и тръгнал да бяга в пустата гора.
Срещнал го петелът и го попитал:
— Къде отиваш, воле?
Волът му разказал своите патила. Тогава петелът рекъл:
— Моля ти се, прибери и мене, та заедно да бягаме! И аз чух как
господарката ми каза на децата си: „Да заколим стария петел, че не го
бива вече да води кокошките. От него става само една тенджера чорба!“
Волът го прибрал и тръгнали двамата да бягат.
Като повървели малко, срещнало ги магарето и попитало:
— Къде отивате, воле и петльо?
Те му разказали. Магарето оперило ушите си и рекло:
— Моля ви се, братя да сте ми, приберете и мен, че и моят стопанин не е
по-добър от вашите! Самарът ми не слиза никога от гърба. Всеки ден ме
товари с тежки товари и вместо да ме остави да почивам, като вземе една
дебела тояга, и налага, сякаш че дърво бие!
Прибрали и магарето и заедно побягнали към гората.
Срещнало ги котето и ги попитало:
— Къде отивате, воле?
Волът разказал, че бягат в пуста гора от лоши стопани.
— Моля ви се — казало котето, — да дойда и аз! Моят стопанин има лоши
деца и всеки ден ме мъчат. Не им стига, дето ловя мишките, но направили
малки кола и ме впрягат да ги влека! Това моя работа ли е? За това не
мога повече да търпя и ще бягам!
Прибрали и него. Повървели малко и в полето ги срещнало зайчето. То попитало:
— Къде отивате, воле?
Разказали му, че бягат от лошите си стопани.
— Приберете и мен — замолило се зайчето, — че нямам мира от ловците и кучетата. По цял ден ме гонят!
Прибрали и него и забягнали дружно в пустата гора. Там намерили храна и покой, та не могли да се нарадват.
Когато взело да застудява, волът рекъл:
— Дружина, трябва да се потрудим, та да си направим една къща, за да не измрем от студ, когато завие зимният вятър.
Магарето рекло:
— Като стане студено, аз ще си обърна заднището срещу вятъра и студа и ще прекарам зимата. Не ми трябва къща!
Петелът изкукуригал:
— Аз, като се покача на едно дърво — киркилигу-миркилигу, — ще прекарам зимата!
Котето измяукало:
— Аз, като се завра в някое хралупесто дърво, и там — хър-мър — ще прекарам зимата!
Зайчето рекло:
— Аз от шума в шума, от дупка в дупка ще прекарам зимата!
Волът, като видял каква е работата, стегнал се и си направил сам топла къща, която покрил с една вълчешка кожа.
Дошла зимата. Волът се нахранил, напил се и влязъл на топло в къщата
си. Но една нощ излязла страшна буря: духал силен вятър, валял сняг на
парцали, студът щипел и късал. Тогава другарите на стария вол почнали
да тичат при него и да му се молят да ги пусне в къщата си, за да не
измрат от студ. Най-напред отишло магарето и викнало:
— Братко воле, отвори ми, че умирам от студ! Волът отговорил:
— Бягай оттук! Обръщай си задницата срещу студа!
Магарето започнало да плаче, да нарежда милно-жално и волът го съжалил и пуснал на топло. След малко дошъл петелът:
— Отвори ми, воле, че умирам от студ!
— Махай се оттук, петльо! — извикал волът. — Иди по дърветата и пей киргилигу-миркилигу и ще прекараш зимата!
Но после му дожаляло за стария петел и отворил вратата на къщата си.
Дошли и котето, и зайчето. Волът, като ги понахокал най-напред, че не
искали да си правят къща, прибрал ги всички.
Стоплили се другарите, разприказвали се, развеселили се. По някое време
през студената нощ гладните и премръзнали вълци взели да вият страшно
из гората.
Магарето рекло:
— Воле, това са моми на седянка и пеят, аз ще се провикна!
Волът му казал:
— Събирай си ума в главата, Марко! Какво щат тук моми в тая пуста гора?
Магарето не послушало по-стария си другар и изревало със силния си и
гръмлив глас колкото можало. Вълците, щом чули магарешкия рев, веднага
дошли около къщата и извикали:
— Приятели, отворете да видим кой ни викаше тук!
Всички замръзнали от страх, но волът рекъл:
— Отворете им, да видим що искат.
Отворили вратата. Вълците, като влезли и видели дружината, зарадвали се много и рекли:
— Приятели, послушайте да ви попеем една песен-ица! — И запели: — Каквото си търсихме, такова си и найдохме!
Волът рекъл:
— А сега, мили гости, послушайте и нашата песен! — и запял: — Каквото има на покрива, такова ще ви направим!
Най-старият вълк рекъл на вълците:
— Излезте, та вижте що има на покрива!
Излезли вълците и видели на покрива вълчата кожа, уплашили се и беж да
ги няма! Останал един стар вълк, а приятелите взели да го нападат:
волът с рогата, магарето с ритане, котето с драскане, петелът с
кълване, а зайко тичал около тях да търси пушка да убие вълка!
Така, както биели и мушкали вълка, волът някак си с рогата го
прехвърлил из вратата навън и вълкът хукнал да бяга. И както бягал,
където и да минел, ледените висулки го удряли по гърба. Едва достигнал
до другарите си, разказал им, че зайко, като стрелял подире му с
пушката, куршумите като дъжд падали по гърба му.
Като разказал патилата си, старият вълк паднал и умрял.

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Мечкин ден – фолклорна приказка

Писане by Дени :) on Нед 12 Окт 2008, 08:24

Имало едно време един беден дървар, чиято жена умряла и той останал
само със своята малка русокоска – дъщеря му. Тя вече била единственото
слънце в неговия живот, което го радвало и топлело в трудните дни.
За да облекчи живота им той решил да се ожени отново. Новата му жена довела и своята си дъщеря.
Мащехата обаче обичала своето си момиче, а русокоска никак не
обичала, карала я да върши цялата къшна работа и все била недоволна.
Момиченцето много страдало, но съвестно изпълнявало всичко, без да се
оплаква.
Един студен зимен ден мащехата дала на завареничето един кош черна вълна й казала:
– Вземи тази вълна и иди на реката да я изпереш, докато не стане бяла, не се връщай.
Русокоска била послушна и отишла на реката да пере. Ръцете й
замръзнали, но тя продължавала да търка и търка, а вълната не ставала
бяла.
Момиченцето най-накрая се отказало, премръзнало и изморено се свило
на топка под едно дърво и заплакало. Нито можело да се върне в къщи,
нито имало къде другаде да отиде. Тогава изневиделица се появил един
белобрад старец и я попитал защо плаче.
Русокоска му разказала всичко и продължила да хлипа тихичко.
Дядото й казал да не се плаши, ами да наметне черната вълна и така
да си отиде в къщи. Русокоска го послушала и си отишла. Почукала
тихичко на вратата на къщата и изненаданата мащеха се показала. Но тя
останала още по-изненадана, като видяла Русокоска – тя била станала
златна – още по-красива от преди – цялата блестяла и сияела. Това
влудило мащехата и тя я накарала да й разкаже какво се е случило на
реката. Русокоска й разказала всичко до най-малка подробност и тогава
хитрата мащеха решила да разкраси и собствената си дъщеря. Пратила я да
пере на реката. Но понеже дъщерята била много мързелива, отишла на
реката, седнала и зачакала. Чакала, чакала докато не й замръзнали
ушите, това много я ядосало и тъкмо да реши да си тръгне, видяла
стареца.
Той и нея попитал какво прави в това студено време на реката.
– Теб те чакам, какво да правя, я, искам и аз да съм златна. – троснато отвърнала тя.
– Тогава наметни черната вълна от коша и така си иди у дома – казал старецът и изчезнал.
Момичето това и чакало, метнало руното на главата си и се затичало
към къщи. Но когато майка му отворила вратата какво да види, пред нея
стояла една рошава черна мечка и напирала да влезе. Майката се уплашила
и бързо залостила вратата.
От какво ли се уплашила повече майката: от мечката ли или защото
осъзнала колко лошо е постъпвала със заварената си дъщеря. Или може би
от неочакваното наказание, което получила? Или може би от нещо друго?
От какво ли?

_________________
MumForever!!.. .. COM..
--------------
Моля, не забравяйте да прочетете [You must be registered and logged in to see this link.] и [You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Дени :)
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Желанието на една фея

Писане by Bubsi on Пон 13 Окт 2008, 09:36

Желанието на една фея


В прохладните небесни селения, далеч от хорските очи, се намира вълшебното царство на малките феи. Те могат да правят всичко, всичко, което може да си представим, и желанията им винаги се сбъдват. Те се трудят ежедневно за нас хората. Когато страдаме, чуват молбите и стенанията ни и идват да ни помогнат. Често не ги виждаме като феи, защото са много потайни, и обичат да се превръщат във всевъзможни неща. Обикновено когато ни видят, че страдаме, те ни се притичват на помощ във формата на дъжд, любов, кладенец, пръст или трева, въобще във всичко, което им хрумне. Само едно не се променя — и то е сърцето им. Винаги го носят със себе си и то никога не спира да желае добро...

Имало едно време една малка фея, която се казвала Ния. Всеки ден тя помагала на хората по всевъзможни начини. Когато видела жаден човек, се превръщала в кладенец, когато видела изгубен, се превръщала във вътрешен глас, който да му подскаже накъде да тръгне... Един ден обаче Ния се събудила безкрайно уморена и с жестоко главоболие. Просто не можела да се надигне от розовото си пухено легълце във вълшебното царство. Още неотворила очи и вече дочула стоновете на хора, които се обръщали към небето за помощ. Феята едва се надигнала и изпъшкала сякаш на себе си:

— О, не! Ако трябва и днес да стана и да помагам на хората, просто няма да издържа. Искам поне за миг да ме оставят на спокойствие. Искам да бъда безгрижно облаче...

И още неизрекла думите си, феята се превърнала в облаче, което спокойно и бавно се носи по вятъра заедно с другите облачета.

— Иха-а — зарадвала се тя — колко е хубаво да си си просто облаче. Пускаш по някоя капка дъжд на хората и с това приключва всичко.

Другите облачета се усмихнали доволно на думите на новото облаче и се понесли заедно щастливи в небето. Изминали няколко часа, в които всички се носили блажено по вятъра. Изведнъж обаче някой смутил почивката им. Чул се силен и пронизителен вик:

— Помощ! Помогнете ми! Не мога да си извадя крака...

Никой не ме чува... Ох, помощ...

Долу се извивал прашен селски път, а край него в една долчинка имало обърната каруца. До каруцата, полегнал на една страна, лежал кон и цвилел. Кракът му бил затиснат от каруцата.

Помощ! Няма ли кой да ми помогне... — продължавал да цвили коня.

Другите облачета продължавали да се носят напред и сякаш никое от тях не чувало виковете на коня.

— Вижте този кон колко лошо се е приклещил и няма кой да му помогне — не се сдържала Ния, която сега била облаче — Погледнете надолу към земята.

— Голяма работа, какво ни интересува, ние бързаме да стигнем до житните поля, те имат нужда от нас — отговорили й в един глас другите облачета.

— Но...така ли ще го оставим. Наблизо няма никой... — изрекла състрадателната Ния.

— Да се оправя. Не е наша работа, пък и с какво ли можем да му помогнем... — отсекли грубо облачетата.

— Помощ! Помощ!... — продължавал да цвили коня.

— Е, добре — казала си Ния — ще се оправи все някак си. Ей сега ще му се притече на помощ някоя фея.

Другите облачета кимнали в съгласие.

Но... никоя фея не се появявала, а виковете и стенанията на коня не пресеквали. Облачетата продължавали да се носят по вятъра и скоро щели да отминат затиснатия от каруцата кон. Тогава Ния не се сдържала и решила да помогне. Затворила очи, за да се превърне в селянин. Но вместо това, от нея просто покапал дъжд. Когато погледнала надолу, видяла, че там е станало дори още по-зле. Дъждът се стичал по туловището на коня и той не можел да помръдне, за да си потърси място, където да се скрие от дъжда.

„Какво става?“ — помислила си Ния и в следващия момент се сетила, че все още не е фея и не може да помага.

— Е, какво да се прави, ще трябва отново да стана фея. И без това няма смисъл. Каквото и да правя, сърцето ми ще си остане сърце на фея — продумала тъжно тя и без да губи време си пожелало отново да се превърне във фея.

Така и станало. След това, вече забравила умората си, Ния се превърнала в селянин, който минава край пътя. Селянинът помогнал на коня да се освободи и после погледнал, че в каруцата лежи човек.

— Какво е станало с господаря ти? — попитал селянинът.

— Прилоша му от жегата и изпусна юздите. Тогава не знаех накъде да тръгна и се обърнахме в тази долчинка — обяснил конят, пъшкайки.

— Добре — казал селянинът и изправил каруцата.

— Как успя да го направиш?! Досега не съм виждал човек да може сам да изправи обърната каруца — ахнал конят.

Селянинът се изчервил и не отговорил, само се метнал на каруцата и викнал:

— Дий, конче, бързо да стигнем до твоето село, че на господаря ти му е прилошало.

И конят потеглил. Вървели, вървели, докато не видели първите селски покриви.

Спрели пред първата къща, селянинът слязъл от каруцата с един скок и трескаво зачукал на вратата. Когато конят чул приближаващи се стъпки, затворил очи за миг и си отдъхнал. Вече били спасени — и той, и господарят му. Когато отново отворил очи, селянинът го нямало, а една яка и набита селянка отваряла скърцащата порта.

— Яне, Яне — провикнала се селянката, какво е станало с тебе — завайкала се тя край каруцата.

Закрещяла, натълпили се селяни от съседните къщи и бързо го пренесли вътре в двора. Намокрили му челото, дали му водица да пийне и той се свестил. После стопанката отишла при коня да му свали юздите и го помилвала:

— Браво на теб, кончето ми, браво! Намерило си само пътя и си докарало моя Яне. Ще ти сложа прясно сено да си хапнеш.

— Не на мен трябва да благодариш, господарке, а на селянина, който ни доведе — отвърнал й коня.

— Какъв селянин, аз не видях да е имало селянин, който да ви е довел — зачудила се стопанката.

— Имаше, но той изчезна.

— Милото ми конче, май и теб те е ударила жегата — не му повярвала господарката.

— Но...наистина имаше селянин, иначе как щях да изправя каруцата и да доведа господаря си дотук. Та аз съм само един кон.

— Добре, добре, сигурно си бълнувал, скоро ще се оправиш, ще си пийнеш прясна водица, ще си хапнеш и ще се оправиш — занареждала селянката.

— Па може и така да е било — разколебал се коня — да, може и така да е било. Сигурно наистина сам съм го довел.

И конят се запътил към хранилката си замислен за случилото се и леко поласкан.

— Да, бе, да — ако не бях аз, живи бяхте загинали — ядосала се първоначално феята, която слушала разговора на селянката и коня от небето. — Но какво да ви правя... — махнала после тя с ръка.

Сърцето на Ния бързо забравило неблагодарността на коня и горчивината, че не може да разкрие заслугите си. Била твърде срамежлива и потайна като всяка фея. Тя политнала още по-нависоко, откъдето можела да вижда по-добре дали някой друг не я зове за помощ. Заслушала се, защото отдолу вече се чувал гласа на дете от болницата на близкия до селото град... То крещяло с всичката си сила за помощ, за да може някой да го чуе..
avatar
Bubsi
упорит
упорит


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Котаракът в чизми

Писане by bambolina on Пон 13 Окт 2008, 11:02

Котаракът в чизми


Един воденичар имал троица синове, воденица, магаре и котарак. Синовете мелели, магарето донасяло жито и отнасяло брашно, а котаракът ловял мишки.
Умрял воденичарят и синовете си поделили наследството. Големият взел воденицата, на средния се паднало магарето, а малкият прибрал котарака - нищо друго не било останало.
Натъжил се той и рекъл:
- На мене се падна най-лошият дял. Големият брат ще мели, другият ще носи брашно с магарето, а какво да правя аз с котарака? Мога да си ушия чифт ръкавици от кожухчето му и толкова.
- Слушай - обадил се котаракът, като разбрал всичко, каквото издумал малкият брат, - не ти трябва да ме убиваш, само за да си ушиеш от кожуха ми чифт лоши ръкавици. По-добре ми поръчай едни чизми, та да мога да изляза и да се покажа пред хората, и аз скоро ще ти помогна.
Почудил се воденичарският син на онова, което му рекъл котаракът, но тъй като точно тогава край къщата минал обущарят, той го повикал и му поръчал да вземе мярка за чизми на котарака.
Когато обущарят направил чизмите, котаракът ги обул. Сетне взел една торба и сипал на дъното й жито, а отгоре й нанизал връв, та да може да я завързва. Метнал торбата на гръб и на два крака като човек излязъл през вратата.
По онова време страната управлявал един цар, който много обичал да яде яребици. Лошото било, че трудно се намирали. Цялата гора била пълна с яребици, но те толкова се плашели, че нито един ловец не можел да ги стигне. Котаракът знаел това и решил да пипа по-умно.
Като навлязъл в гората, отворил торбата, поразпръснал житото вътре, а връвта размотал по тревата чак до една драка. Самият той се скрил зад драката и почнал да дебне. Доприпкали скоро яребиците, намерили житото и една подир друга се наврели в торбата. Когато станали повече, котаракът затегнал връвта, после отърчал и им откъснал главите.
Метнал торбата на гръб и се запътил право към царския дворец. Но стражата го спряла:
- Стой! Къде отиваш?
- При царя - отговорил кратко и ясно котаракът.
- Да не си полудял? Каква работа може да има котарак при нашия цар?
- Пусни го - обадил се друг, - царят често се отегчава. Котаракът ще помърка, ще попреде и може да го поразвесели.
Изправил се котаракът пред царя, сторил дълбок поклон и рекъл:
- Моят господар графът - и назовал някакво дълго засукано име - ти праща, царю, сърдечните си поздрави и дълбоки почитания, а заедно с тях и тези яребици, които преди малко хвана с примки.
Удивил се царят на хубавите тлъсти яребици, не знаел къде да се дене от радост и заповядал да турят в торбата на котарака толкова злато, колкото можел да носи.
- Занеси това злато на господаря си и му предай благодарността ми за неговия подарък.
А бедният воденичарски син седял у дома до прозореца с глава, оборена върху дланите си, и мислел, че дал последните си пари за чизми на котарака, а какво ли щял да му донесе той в замяна? Но ето, че котаракът влязъл, свалил торбата от гърба си, развързал я и изсипал златото пред младия воденичарски син.
- Ето ти малко нещо за чизмите! Освен това царят те поздравява и ти благодари.
Зарадвал се момъкът на богатството, но още не разбирал какво било станало. Котаракът почнал да изува чизмите си и му обадил всичко. После добавил:
- Наистина ти сега имаш достатъчно пари, но няма да останеш само с тях. Утре пак ще обуя чизмите и ти ще станеш още по-богат. Рекох също на царя, че си граф.
Обул котаракът на другия ден пак чизмите, отишъл повторно на лов и занесъл много яребици на царя. Продължил да му носи яребици всеки ден и всеки ден се връщал у дома със злато; царят пък толкова го обикнал, че му разрешил да влиза и излиза, когато иска, и да шари на воля из двореца.
Веднъж котаракът седял край огнището в царската кухня и се греел. След малко влязъл кочияшът и почнал да проклина:
- Да го вземат мътните и царя, и царкинята! Исках да се отбия в кръчмата, да пийна и да поиграя карти, а те решили да се разходят до езерото.
Щом чул това, котаракът отърчал ду дома и рекъл на господаря си:
- Ако искаш да станеш граф и да забогатееш, ела с мене на езерото и влез да се окъпеш!
Момъкът не знаел какво да рече, но послушал котарака, отишъл с него на езерото, съблякъл се гол-голеничък и скочил във водата. Котаракът пък взел дрехите му, отнесъл ги надалеко и ги скрил.
Едва свършил тая работа, ето, че по пътя се задала царската каляска. Котаракът веднага започнал жално-жално да нарежда:
- Ох, всемилостиви царю! Господарят ми влезе да се окъпе в езерото, а през това време дошъл крадец и му задигнал дрехите от брега. И сега господин графът стои във водата и не може да излезе, а пък ако стои по-дълго време, ще се простуди и може да умре.
Като чул това, царят заповядал да спрат и накарал едного от придворните да препусне на коня си и да донесе от царските дрехи.
Облякъл господин графът разкошни дрехи, а тъй като царят бил много разположен към него заради яребиците, които получавал уж от него, поканил го да се качи в каляската. Царкинята не се разсърдила, понеже графът бил млад и хубав и много й харесал.
Котаракът пък отърчал напред и стигнал до една голяма ливада, дето стотина души косели тревата.
- Чия е тази ливада, хора? - попитал котаракът.
- На Великия чародей.
- Слушайте, скоро оттук ще мине царят с каляска. Ако ви попита чия е ливадата, отговаряйте: "На графа". Ако не отговорите така, всички ще бъдете избити после.
Отърчал котаракът пак напред и стигнал до една нива, която била толкова голяма, че краят й не се виждал. Имало там повече от двеста души, които жънели житото.
- Чие е това жито, хора?
- На Великия чародей.
- Слушайте, скоро оттук ще мине царят с каляска. Ако ви попита чие е житото, отговорете: "На графа". Ако не отговорите така, всички ще бъдете избити после.
Накрая котаракът стигнал до една разкошна гора, дето имало повече от триста души, които сечели големи дъбове и приготвяли трупи.
- Чия е тази гора, хора?
- На Великия чародей.
- Слушайте, скоро оттук ще мине царят с каляска. Ако ви попита чия е гората, отговорете: "На графа". Ако не отговорите така, всички ще бъдете избити после.
Продължил котаракът пътя си. Хората се обръщали и гледали подире му; а тъй като имал много чудноват вид и ходел като човек с чизми, изпитвали страх от него. Стигнал скоро до замъка на Великия чародей, влязъл и се изправил сърцато пред него. Чародеят го погледнал презрително и го попитал какво желае.
Поклонил се котаракът и рекъл:
- Чух, че си можел, ако пожелаеш, да се превърнеш във всякакво животно. Ако става въпрос за куче, лисица и дори вълк, вярвам; но да се превърнеш в слон ми се струва невъзможно и затова дойдох да видя с очите си.
Чародеят рекъл горделиво:
- Дребна работа е това за мене.
И мигом се превърнал в слон.
- Браво! Ами можеш ли да се превърнеш и в лъв?
- И то не е нищо за мене - рекъл чародеят и тутакси се изправил като лъв пред котарака.
Котаракът се престорил на изплашен и викнал:
- Това е невероятно и нечувано! Такова нещо не би ми минало през ума дори насън. Но много по-невероятно от всичко друго би било, ако можеше да се превърнеш в някакво мъничко животинче, да речем, в мишка. Ти несъмнено си по-способен от много други чародеи по света, но тази работа май ще бъде трудна и за тебе.
Чародеят много се зарадвал на тия ласкателства и затова любезно рекъл:
- Мога, мило котенце, мога и това.
И заприпкал като мишка из стаята. Котаракът бил нащрек, уловил с един скок мишката и я изял.
Царят пък продължил разходката си с графа и царкинята и стигнали до голямата ливада.
- Чия е тази ливада? - попитал царят.
- На господин графа - отвърнали всички вкупом, както им заповядал котаракът.
- Хубава земя имате, господин графе - рекъл царят.
Стигнали после до голямата нива.
- Чие е това жито, хора?
- На господин графа.
- Каква голяма и хубава земя имате, господин графе!
После стигнали до гората.
- Чии са тези трупи, хора?
- На господин графа.
Удивил се още повече царят и рекъл:
- Вие сигурно сте много богат човек, господин графе! Не ми се вярва аз да имам такава разкошна гора.
Стигнали накрая до замъка, а котаракът вече стоял на най-горната площадка на стълбата. Щом каляската спряла долу, той се завтекъл, отворил вратата и рекъл:
- Царю, ти навестяваш днес замъка на моя господар, графа, когото тази чест ще ощастливи за цял живот.
Слязъл царят от каляската и останал възхитен от прекрасната сграда, която била по-голяма и по-хубава от неговия дворец. А графът завел царкинята горе в една зала, която цяла сияела в злато и драгоценни камъни.
Когато царят умрял, царицата и графа се оженили и мелничарският син станал цар, а котаракът в чизми министър - председател.
avatar
bambolina
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert КРИСТАЛНАТА ТОПКА

Писане by Dani on Пон 13 Окт 2008, 14:53

КРИСТАЛНАТА ТОПКА

Имало едно време една магьосница с трима сина, които много се обичали. Но старицата не им се доверявала и мислела, че се стремят да откраднат силата й. Ето защо превърнала големия в орел и го пратила да обитава една скалиста планина; виждали го от време на време да се вие в широки кръгове ту високо, ту ниско из простора. Втория превърнала в кит и го пратила да живее в дълбокото море; виждали го от време на време да изхвърля към небето огромна водна струя. Двамата възвръщали човешкия образ само за по два часа всеки ден.
Най-малкият син много се безпокоял, че майката ще превърне и него в някакъв свиреп звяр, в мечка или вълк, затова тайно побягнал. Той бил слушал, че в двореца на златното слънце седяла затворена една омагьосана царкиня и чакала някой да я избави. Но всеки, който дръзвал да стори това, залагал на карта живота си: вече двадесет и трима момци умрели от окаяна смърт. Оставало да опита щастието си само още един и след него никой вече.
И тъй като сърцето на момъка не знаело що е страх, той решил да навести двореца на златното слънце.
Бродил дълго време и не могъл да го намери; накрая попаднал е вдна голяма гора и не знаел откъде да излезе. Но ето че съгледал в далечината двама великани, които му замахали с ръце, и като дошъл при тях, рекли му:
- Караме се за една шапка; и понеже сме равни по сила, никой не може да надвие другия. Малките човеци за по-умни от нас, затова оставяме на тебе да решиш.
- Как можете да се карате за такава вехта шапка? – попитал ги момъкът.
- Ти не знаеш какво свойство има тази шапка. Тя е чудотворна: който я сложи на главата си, може мигом да се намери, където пожелае.
- дайте шапката у мене – рекъл момъкът. – Аз ще извървя малкото път и ще повикам; вие двамата ще се надбягвате и който стигне пръв при мене, ще вземе шапката.
Сложил той шапката на главата и продължил пътя си, но мислел само за царкинята, та забравил великаните и все вървял и вървял. По едно време въздъхнал дълбоко и рекъл:
- Ох, да стигна веднъж в двореца на златното слънце!
И щом тези думи се отронили от устните му, той се намерил на високата планина пред портата на двореца.
Влязъл вътре, минал през всички стаи и в последната открил царската дъщеря. Но колкото се изплашил, като я погледнал! Лицето й било пепелявосиво и набръчкано, очите й били мътни, а косите червени.
- Ти ли си царкинята, чиято хубост славят всички? – викнал той.
- Ах – отвърнала тя, - не този е моят образ, но людски очи могат да ме виждат само в тая грозота. А за да узнаеш как изглеждам, погледни в това огледало. Него никой не може да заблуди, то ще ти покаже моя образ такъв, какъвто е в действителност.
Тя му подала огледалото и той видял в него отражение на най-хубавата девойка, каквато е имала на света, и видял как от скръб по страните й се ронели сълзи. И рекъл:
- Как бих могъл да те избавя? Аз не се плаша от никаква опасност.
Тя рекла:
- Който завладее кристалната топка и я дигне пред очите на магьосника, ще сломи силата му и аз ще възвърна истинския си образ. Но, ах – добавила тя, - не един вече намери смъртта си заради мене! Много ми е жал и за тебе, момко, защото и ти се излагаш на големи опасности.
- Нищо не може да ме спре – рекъл той, - кажи ми само какво трябва да направя.
- Ще узнаеш всичко – рекла царкинята. – Като слезеш от планината, на която се издига този дворец, ще видиш долу един извор, до който е застанал див бик; трябва да влезеш в бой с него. Ако успееш да го убиеш, от него ще излети една огнена птица, която носи в утробата си нажежено яйце, а в яйцето на мястото на жълтъка се намира кристалната топка. Птицата няма да пусне яйцето, докато не бъде заставена да стори това. Но ако яйцето падне на земята, то ще се запали и ще опожари всичко наоколо; самото яйце ще се стопи, а заедно с него и кристалната тока и целият твой труд ще е напусто.
Слязъл момъкът при извора, а бикът изфучал и ревнал насреща му. След дълга борба момъкът забил меча си в туловището му и бикът грохнал на земята. В същият миг от него се дигнала огнената птица и поискала да отлети, но орелът, братът на момъка, се виел между облаците. Той се спуснал след нея, подгонил я към морето и я блъснал с клюна си. Като се видяла в такава опасност, птицата пуснала яйцето.
Но то не паднало в морето, а върху една рибарска колиба на брега, която веднага започнала да дими и можела всеки миг да пламне. Тогава в морето се дигнали огромни вълни, разлели се върху колибата и потушили огъня. Бил доплувал другият брат, китът, и надигнал водата.
След като пожарът бил угасен, момъкът подирил яйцето и за щастие го намерил. То още не било се стопило, а от студената вода черупката му се била напукала, та момъкът можал да извади кристалната топка непокътната.
Когато момъкът отишъл при магьосника и му я показал, магьосникът рекъл:
- Моята сила е сломена и от днес нататък ти ще бъдеш цар в двореца на златното слънце. С тая топка ще можеш да върнеш човешкия образ на братята си.
- Тогава момъкът се завтекъл към царкинята и като влязъл в стаята й, заварил я в пълния блясък на хубостта й и двамата, преизпълнени от радост, разменили пръстените си.

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Лъвът и Лисицата

Писане by деси on Вто 14 Окт 2008, 09:50

Лъвът и Лисицата


Нейде в дълбоките африкански гори се намира царството на великото лъвско семейство. Лъвовете са царе на горските животни откакто свят светува, те са съдници в горския свят и ако някой им се възпротиви, използват огромната си сила и бързина, за да го накажат. Затова всички горски обитатели ги почитат и уважават. Когато старият цар Лъв се умори, той предава властта си на младия си първороден син и по този начин винаги царят е от семейство Лъвови. Така е било винаги, докато....не дошъл денят, в който нещата щели да се променят.

Стоял си Лъвът в царското си леговище, откъдето раздавал заповедите си, и тъкмо си играел с малкия си син, когато до него се приближила Зебрата.

— Моля ви да ми помогнете, Ваше Височесто, иска ми се да попаса зелена тревичка, но носорогът не ми дава. Той пасе от най-хубавите поляни и аз не мога да се добера до тях. Моля ви да ми помогнете! — измрънкала Зебрата.

— О, скъпа Зебро, да ви помогна, но заради един ваш каприз, ще трябва да се бия с носорога и той да пострада. Защо да го правя? Напълно излишно е, а и вие слабите животни все забравяте, че живеете в джунгла, а това означава, че е логично тук да действа законът на джунглата. Той гласи, ако не сте забравила... — недовършил още цар Лъв и Зебрата продължила вместо него.

— Да, да, знам: побеждава винаги по-силният. Но все ми се струва, че не е честно. Както и да е. Извинете за безпокойството тогава — казала Зебрата примирено и се отдалечила.

На другия край на гората живеела лисицата, която по това време си стояла на сенчица в тъмния си горски лес и скучаела. Чудела се на кого да скрои поредния си номер, каква хитрост да замисли. И не се чудила дълго. Решила да иде на лъва на гости и да му измъкне царския трон под носа.

Тръгнала по пътечката през гората и лека полека се приближила до царското леговище на лъвовете. Тя влязла смело вътре и се развикала: „Пожар! Пожар! Бягайте бързо, спасявайте малките си!“

— Но къде е този пожар Кума Лиске?! — попитал в недоумение цар Лъв.

— Идва насам от юг, светкавица подпали едно дърво и пожарът идва към вашето леговище, бързо излизайте.......

— Добре тогава — повярвал й Лъвът и занареждал трескаво — аз ще изведа семейството си на север и веднага се връщам за другите горски животни. Иди им кажи, че ще се върна да ги изведа от огъня, бързо......

— Не се бой, царю, ти тръгвай, аз ще им кажа, те и сами могат да бягат. Ще им предам да следват дирите ти... Върви сега... — успокоила го с равния си и умерен тон Лисицата.

— Ох, не знам как да ти се отблагодаря, Кума Лиске. Да си жива и здрава!

Лисицата се подсмихнала под мустак и само махнала с ръка да не го е грижа за това. После без да се бави, старият цар Лъв извел Лъвицата и малкото си Лъвче от леговището, и тримата бързо се запътили на север. Когато се отдалечили достатъчно Кума Лиса се настанила в леговището на цар Лъв и доволно се отпуснала върху меката тревичка. След малко отново пристигнала капризната Зебра. Тя искала пак да се оплаче от стария носорог, който не стига, че не я допускал до най-свежата тревичка, ами и й се подигравал.

— А — уплашила се зебрата — какво се е случило с нашия цар? Къде е?

— Ами отиде си — кратко отвърнала хитрата лисица.

— Как така си отиде? Къде отиде? Кой ще управлява? — ахнала от почуда зебрата.

— Аз, разбира се, остави царството си на мен. Смяташ, че не съм достатъчно достойна да бъда новата царица ли?! — отвърнала надменно коварната лисица.

— Не, не, мила царице, просто нямах представа... — започнала да заеква зебрата, която се уплашила, че не се е представила добре пред новата царица.

— Няма нищо, простено ти е, иди и разгласи на другите животни, че отсега нататък аз ще им бъда царица — наредила с леко повдигната глава лисицата.

— Да, разбира се — вече напълно покорно отвърнала зебрата и решила да се възползва от новото положение— само ако може преди това да ми помогнете да се разберем с носорогът. Той пасе от най-хубавите поляни в гората и никога не ми дава да се добера дотам.

Лисицата помислила, помислила, пък рекла.

— Кажи на носорога, че повече не искаш да пасеш от неговата трева и че ще се радваш той да си я пасе сам. После иди при Катеричката и й предай моята заповед да дойде при мен веднага.

— Но... — опитала се да протестира зебрата.

— Какво но..., как смееш да ми се противиш, без да знаеш какъв е планът ми. Хайде изчезвай, преди да съм размислила — ядосала се лисицата.

Зебрата се поклонила и се запътила към пасбището, където се намирал носорогът. Не след дълго пристигнала катеричката, поклонила се дълбоко и докладвала:

— Вече всички знаят за вашето възкачване на трона, преблага царицо, какво мога да направя аз за вас?

— Изпревари бавната зебра и иди при носорога. Прошепни на ухото му, че се носи слух за неговата трева: наскоро е минал човешки самолет в небето и я е напръскал с някаква синя вода. Ако продължава да пасе, може да го заболи коремът. Ясно ли е?

— Да, царице, съвсем ясно — поклонила се до земята катеричката, обърнала се и се стрелнала към тучната поляна, където пасял носорогът.

На следващия ден зебрата дошла до царското леговище и възторжено започнала да целува краката на новата горска господарка:

— Благодаря ти, мила царице, че ми помогна! Не разбрах точно как накара носорога да се оттегли от поляната, но се радвам много, че вече и аз мога да ям свежа храна. Покорно ти благодаря! Какво мога да сторя за теб?

Лисицата не отговорила веднага. Поразмислила: „Мда, цар Лъв няма дълго да пътува на север. Скоро ще разбере как съм го излъгала и ще се върне. Тогава... тежко ми!“ И казала на глас:

— Наистина можеш да ми се отблагодариш — разкажи на всички животни за добрината, която ти сторих.

— Но, разбира се — възкликнала зебрата и с поклон отново се оттеглила.

След като се разчуло какво е сторила Лисицата за Зебрата, скоро към царското леговище започнали да прииждат много животни с молбите си. Новата царица помагала на всички с хитрите си съвети, но така си създала и много врагове като носорога. В горското царство се оформили два лагера — едните, които много заобичали царицата, били по-слабите, а по-силните, които тя мамела с хитростите си — я намразили.

По същото време цар Лъв и семейството му продължавали да вървят на север. Лъвът не надушвал да има някакъв мирис от огън и спирал да се оглежда и ослушва за другите животни, които Лисицата трябвало да прати по стъпките му. Така потънал в размишления, той бавно ходел през гъстата африканска трева, докато над главата му не изфучал неговият приятел Лешоядът.

— Накъде си тръгнал, Ваше Височество с цялото си семейство? — попитал го Лешоядът.

— Бягам на север със семейството си, а след мен трябва да идват горските животни, защото ги гони пожар — обяснил му лъвът.

— Шегувате ли се, Ваше Височество, от високите скали, откъдето идвам сега, не виждам някъде из нашата африканска гора да дими пушек, още по-малко пък някакво движение на север.

— Така ли? — вече сериозно се усъмнил Лъвът — явно лисицата ме е излъгала. Ще я наредя аз! Благодаря ти, приятелю, че ми съобщи това.

И после Лъвът махнал на Лъвицата и малкото Лъвче, които в този момент си почивали, да обръщат ход назад.

— Но какво става? — попитала мъжа си Лъвицата.

— Лисицата ме е измамила и не знам какво прави в царството ми сега. Да се прибираме по-бързо, явно няма никакъв пожар.

— Хм — смръщила вежди Лъвицата — тая проклетница!

Те заслизали бързо по стръмната пътека обратно и не след дълго лъвското семейство се приближило до леговището си. Оттам се чувал глъч, сякаш някой раздавал заповеди на висок глас.

Лъвът направил знак на жена си да спре и се промъкнал тихо измежду близките папрати. И... какво да види... лисицата се настанила на неговото място и поучава горските животни. Лъвът много се ядосал. Скочил и се нахвърлил върху измамницата, но горските животни започнали да викат:

— Не! Не! Моля ви ваше височество, не убивайте Лисицата, тя ни помогна много, докато ви нямаше.

— Как ли пък не — обърнал се лъвът към тях — тя се опита с хитрост да ми отнеме царското място.

Настанала гробна тишина. По-слабите горски обитатели не можели да повярват, че тяхната благодетелка се е сдобила с властта си нечестно... Не след дълго зебрата се осмелила да обели дума:

— Може и да ви е измамила, но на нас много ни помогна точно с тази хитрост. Ето аз вече мога да паса от зелените тучни поляни наравно с носорога... Макар че честно да си кажа още ме е страх от него... — в този момент катеричката я замерила с едно орехче да не се отплесва — Мда, ако бяхте вие тук, сигурно щях да си остана само със забележката ви, че искам твърде много и че това е то законът на джунглата — вече по-смело се изпъчила Зебрата.

— Ах, ти, неблагодарница такава! — заканил се сега Лъвът на Зебрата — Ей сега ще те науча кой тук е цар, и кой царица...

Зад вълка вече започвали да се събират по-силните животни от джунглата: носорогът, тигърът, пантерата, слонът...

— Спрете тая препирня — викнала изведнъж Лисицата — Така нищо няма да се получи. Ще се изпоизбием едни други.

— Хайде да видим дали ще е така — предизвикал я страшният тигър, който стоял точно зад Лъва.

— Моля ви, искате да не останат животни в царството на джунглата ли? Нека бъдем разумни. Едно царство има нужда както от силна лапа, така и от хитра глава — и тук Лисицата спряла за миг, за да види дали всички я слушат.

Сред тълпата от животни се била възцарила пълна тишина.

— Нека — продължила тя — да живеем заедно и мирно. Предлагам да управляваме вече аз и Лъвът. Знам, Лъвчо, че това ще те ядоса, но помисли, вече не всички животни са доволни от твоето царуване. По-слабите от тях са на моя страна. И ако те те напуснат, царството ти ще се свие значително. Това ли искаш? — нареждала и нареждала Лисицата.

— Не, разбира се, но как е възможно да управляваме двамата. Това да не ти е човешко царство. Не знаеш ли, че си в джунглата. Тук по-силните или по-точно хищниците се хранят с по-слабите. Затова те никога няма да бъдат приятели — вече по-спокойно заговорил Лъвът.

— Мда — замислила се дълбоко Лисицата — тук си прав, не мога нищо да кажа. Но... това съвсем не означава, че царят им трябва да е най-силният. На този цар му трябва и мъничко хитрост, за да решава по-бързо и лесно конфликтите. Все пак и слабите животни трябва да преживяват някакси. Не може току така да бъдат изяждани.

— Уф — отвърнал вече разсърдено Лъвът — в джунглата няма място за справедливост и състрадание. Ако не ти харесва, можеш да напуснеш. До гуша ми е дошло от лигавщини.

— Дадено, напускам, но знай, че с мен си отиват и другите животни — заканила се не на шега Лисицата.

— Така ли е? — запитал ги Лъвът — ще си тръгнете ли, ако Лисицата не е царица.

— Да — отвърнали вкупом те.

Последвала дълга пауза, в която Лъвът премислял новото си положение. И накрая рекъл:

— В такъв случай, ще позволя на Лисицата да остане и да ми бъде първи съветник — така съгласни ли сте. Но все пак царството си остава мое. Не можем наравно да го управляваме.

Всички слаби животни се зарадвали, а силните се начумерили.

— Тъй да бъде, тъй да бъде — разбърборили се слабите.

— Невъзможно — категорично заявявали силните.

Накрая всички заговорили без никой да изслушва другия.

— Спрете този брътвеж — наредил Лъвът и разтъркал едното си слепоочие — нека пробваме, нищо не ни пречи. Ако се получи — добре. Ако ли не, пак ще ви свикам всички да решим какво ще правим. Така съгласни ли сте?

Силните животни помърморили, помърморили, пък накрая се съгласили.

От този момент нататък джунглата вече не била същата. Разбира се, имало много конфликти и караници. Лъвът и Лисицата често не били на едно мнение как да постъпват при различните горски работи. Но накрая все някак постигали съгласие. Животинското царство се превърнало в по-добро място за живеене на всички. Силните животни продължили да се хранят с по-слабите, да пасат, да спят и живеят на по-хубавите поляни и въпреки всичко били разочаровани, защото сега не можели да бъдат пълновластни, както преди. Когато се случело да унижат без причина някое слабо животно, то отивало и се оплаквало на царя и царицата. Тогава се решавало кой е прав и сгрешилият бил наказван. Лисицата била пък щастлива, че вече не скучаела. Всеки ден й се налагало да измисля хитрости. Лъвът също се радвал, че има кой да му помага, когато трябвало да взима трудни решения и все той да мисли най-много от всички. Но най-щастливи били слабите животни. Не всички живели щастливи и доволни до края на живота си. Но едно било важно. Вече силните и слабите животни можели да говорят помежду си, макар и принудително. Така всеки изслушвал другия и имало шанс да се съобрази с него. А от това безспорно всички можели да спечелят.

_________________
avatar
деси
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Re: Приказки за деца

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 5 от 7 Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите